Ричард не чувстваше нищо. Нито мъка. Нито гняв. Нито болката, която го бе подтиквала да се принесе в жертва на гравитацията. Нищо.
Разумът е маймуна, каза си той. Въпреки че се бе опитал да отрече действителността:
— Мамо! — бе изкрещяла Там…
Люля я в прегръдките си, докато тя не се изтощи от плакане дотолкова, че заспа или може би припадна.
— Искам мама — повтаряше ридаейки тя.
— И аз я искам — каза той, докато нежно люлееше Там в прегръдките си.
— Искам да съм в моята стая — каза тя, шумно протестирайки срещу малкия мрачен апартамент, който им бяха дали в къщата за гости в Брукхейвън. — Защо не можем да си идем у дома?
— Защото в къщата има буболечки — обясни Ричард. Какво друго, чудеше се той, да каже на едно деветгодишно дете? — Там, все някак ще се справим с това. — Каза го с цялата увереност, сякаш ѝ даваше гаранция. — По някакъв начин всичко ще бъде наред. — Но дори и за една частица от секундата не си повярва. Зачуди се колко ли възрастни са произнасяли същите тези безсилни думи пред своите деца в Аушвиц и в Армения, в Паленке[10] и Мазада[11], в Помпей и Тера. Това беше стар обичай, доколкото бе известно на Ричард — стар колкото динозаврите. Илюзия, създавана от родителите, когато животът ги изправеше пред лицето на някой истински кошмар, това беше най-великата, най-древната лъжа.
„Всичко ще бъде наред“ ѝ беше казал той, ясно съзнавайки, че светлината завинаги е напуснала средоточието на техния живот, че без мама нито един от тях не би бил някога така щастлив, както до осем часа същата тази сутрин. Но засега всичко беше достатъчно наред. Ричард се намираше под покрова на вцепенението. Там — под покрова на съня. На милостивите вцепенение и сън.
Ричард откри, че заедно с гнева и мъката вцепенението сякаш беше отнесло и всички други чувства, дори и любовта. Набързо направи ревизия на чувствата си, но не откри нищо, освен чувство за дълг към дъщеря си. Почувства се като автомат и в това особено студено и спокойно състояние на шок осъзна, че дори е възможно да постави основите на бъдещия им живот, да започне да планира как да си разпределят домашната и училищната работа сега, когато мама я няма.
„Не е чак толкова лошо“ — си каза Ричард. И мисълта го изненада. Можеше да кара така с дни, без да усеща абсолютно нищо. Притесни го единствено пронизващото усещане, че може би каквато и смесица от адреналин и ендорфини да тече в момента по артериите му и да изключва най-чувствителната част от неговия мозък, тя най-вероятно му дава само кратка отсрочка. Нямаше да може да кара така с дни. Чувствата щяха да се възвърнат, съзнаваше го, и когато се върнат, щеше да си плати за тази мирна интермедия, да си плати с лихвите.
Щом си го помисли, и устата му пресъхна. Почувства езика си сух като къс египетски варовик в горещ августовски следобед и внезапно закопня за любимото питие на Там: леденостудена „Чери Кола“ и портокалов сок. Помисли си да отиде до кафенето, но после му хрумна нещо по-добро. Напоследък портокалите бяха станали по-редки от пилешкото мляко и кокошите зъби и цената на портокаловия сок беше скочила толкова много, че в кафето доставяха само от онзи гаден прах, който пиеха астронавтите. Не става, помисли си той. И обикновената кока-кола ще свърши работа.
Пресече стаята, измъкна една кутия от малкия хладилник и я отвори. Докато пиеше, се замисли за лошите цитрусови реколти, за умиращите прилепи и за гъмжащите по Лонг Бийч акари. Обаче прилепите… някаква част от мозъка му настояваше да мисли за прилепите и да отговори на имейла на Бил Шут. Знаеше, че някои прилепи се хранят с цветен прашец, а други с плодове. Малцина търсеха кръв, докато други хващаха летящите насекоми с помощта на своите радари. Не беше ли казал Бил, че повечето островни разновидности са насекомоядни? А не беше ли чувал някъде той самият, че хората, страдащи от алергии, нямат проблеми да живеят близо до цитрусови плантации, защото портокаловите цветчета не изпускат прашеца си във въздуха? Да, беше сигурен в това. Цитрусовите дръвчета зависеха изцяло от пренасящите прашеца насекоми: най-вече от пчелите — да оплодят техните цветчета.
Почувства, че го застига паниката. Не знаеше защо, но сега онази част от неговия мозък, която се занимаваше с прилепите и пчелите, се беше съсредоточила върху Там като върху централното и най-застрашено парче от странната нова картина, която се опитваше да добие форма вътре в главата му. Картината беше огромна, но все още твърде мъглява и неопределена и нещо в нея със сигурност преследваше Там.
Тя кихна веднъж или два пъти, но иначе лицето ѝ си оставаше бледо, спокойно и безизразно.
10
Древен град в Мексико, възникнал към 250-550 г. сл.Хр. и изоставен през VIII век. — Б.пр.
11
Естествените скални укрепления на Мазада на западния бряг на Мъртво море били последната крепост на зелотите по време на тяхното въстание срещу римляните през първи век сл.Хр. В последния ден от обсадата 960 зелоти извършили масово самоубийство. — Б.пр.