„Какво друго виждаш ти
назад във тъмнината
и в бездната от време. “
Уилям Шекспир
„Никога не поглеждай назад.
Нещо може да те застига.“
Лерой Пейдж[3] — Чантата
1
Спечеленият Рай
Късен холоцен
Първа фаза
Полунощ, наши дни
Вулканичните острови северно от дупката на кореноядните отдавна вече не съществуваха. За двадесет милиона години около тях се бяха натрупали седименти от ерозиращите Апалачи, така се бяха появили Раратан и Маготи, пластове от пясък, тиня и глина, върху които израснаха окръзите Куинс и Насау. Дори и през 25 000 г. пр.Хр. високите цяла миля ледници не успяха да разклатят тези основи. Вместо това те разораха лежащите най-отгоре остатъци от допотопния Ню Йорк и Масачусетс и докато ледената стена се стопяваше надолу към Кънектикът, нейните потоци вода се сляха във величествена река, която разшири разлома между Лонг Айланд и континента и така издълба равнина, която в ерата на повишаване на морското равнище, се превърна в протока Лонг Айланд.
На граничния остров, познат по-късно като Лонг Бийч, от ледниците останаха единствено парченца кварц, образуващи ивица толкова бял пясък, че сияеше дори и на звездна светлина. Светлината, идваща от просторните къщи зад крайбрежната алея, от сградите на „Оушън Клъб“, „Ренесанс“ и „Брекърс“, хвърляше отчетливи сенки по набраздения от гуми на джипове и човешки стъпки плаж. Само две места оставаха неосветени. Едното беше под крайбрежната алея. Другото — в сянката на високото възвишение, където денем седяха спасителите. Джон предпочиташе откритото пространство на хълмчето на спасителите.
Но в тази вечер той не би се усамотил никъде по плажа. Полумесецът изгря на 4300 километра по-далече от Земята, отколкото е бил през 65 566 699 г. пр.Хр., но също толкова ярък. Можеше да види лицето на Хел, бледо и замъглено на лунната светлина. Той внимателно я побутна, като възнамеряваше да я целуне по челото, и отговаряйки на неговия сигнал, тя протегна шия и го целуна по устните. Одеялото се разви и от него изпадна малка купчина кутийки кола, вафли и една тъмна кутия. Не им обърнаха никакво внимание. Просто стояха там над нощния прибой и дълго се прегръщаха, преди най-накрая да се наведат да приберат вещите.
Хел откри тъмната кутия, веднага разбра, че мястото ѝ не беше сред кока-колата и вафлите, и моментално се досети за предназначението ѝ.
— Нали не си… — каза тя.
— Честит рожден ден! — отвърна Джон.
Тя едновременно се усмихна и заплака, и то преди да е открила диамантения пръстен вътре в кутията.
— Кога? — промърмори тя.
— Скоро… скоро… Мислех си, следващата пролет, след като завършим. Тогава „Нортроп Груман“ ме изпращат на специализация на запад, а също и да работя по модула на Пауъл.
— Модула? Сключили сте договор?
— Ние сключихме — каза той. — Какво удивително бъдеще ще видят децата ни. — Посочи към небето и Хел се взря накъдето сочеше. Може би някой ден…
Хел го погледна и си пожела той никога да не се променя, да остане винаги изпълнен с огромна надежда и да не загуби детето в себе си. Тя нямаше подобен късмет. От най-ранно детство ѝ повтаряха, че е изключително глупава и че навярно никога няма да постигне нещо стойностно. Но Джон ѝ каза (тя все не можеше да го повярва), че с лекота би надминала всички негови приятели от академията и че дори след време би задминала и самия него.
— Посредствеността вижда единствено себе си — каза ѝ веднъж той. — Талантът разпознава гения.
Те се прегърнаха и се целунаха силно и всеки вярваше, че пред тях лежат безкрайни възможности, а от юг долетя лек бриз, отгоре горяха студени звезди и само на двадесетина метра по-нататък нещо, което отдалеч приличаше на прашно петно по плажа, внезапно оживя.
В петното шестдесет милиарда тъмни форми оживено сновяха напред-назад, всяка от тях бе по-малка от прашинка и всяка усещаше промяната в ритъма на пясъка. Те не виждаха двойката, но можеха да доловят техните вибрации, насложени върху постоянното разплискване и отдръпване на вълните. Вибрациите подтикнаха хемосензорите[4] им към действие: малките кухини, минаващи по целите им коремчета и затворени с нервни окончания, сега вече можеха да подушат двойката. Във въздуха безпогрешно се долавяше мирисът на кожа и слънчево масло на десетина метра източно от тях.
Шестдесет милиарда усти и двеста и четиридесет милиарда крачета зашаваха усилено, собствениците им нямаше как да знаят или да разбират, че в момента от техния вид съществуват много повече екземпляри отколкото през последните десетина милиона години. Деликатното равновесие на природата отново бе излязло извън контрол.
3
Лерой Робърт Пейдж — Ученическата чанта (1906-1982), американски бейзболен играч, според някои най-добрият питчър за всички времена. — Б.пр.