Внезапно се закова на място. Отново се чу същото шумолене. Еймс? И пчеларят направи един, както сам съзнаваше, глупашки опит да се престори на висок храст. Шумоленето се усили, после се отдалечи, но звукът, който го накара да застине като статуя, приличаше… Можеше да се закълне, че приличаше на тих стон. Еймс?
Стисна по-силно зъба в шепата си, приветствайки тежестта на времето в теглото на вкаменелостта, приветствайки най-вече способността си да не се разсейва. Дълъг е осем сантиметра най-малко, каза си той. Дори и в „Челюсти“ зъбите на голямата бяла акула бяха колкото ресторантска чинийка за сметки. Онова, на което е принадлежал този зъб, трябва да е било истинско чудовище.
Гората бе тиха, но нещо продължаваше да кара косъмчетата по врата му да настръхват, затова той остана неподвижен, продължи да се вглежда и да чака. Опитваше се да чуе пукота от вейка, попаднала под нечий ботуш, или шумът от тръни, задиращи крачола на нечии дънки, или някой друг знак, че Еймс, да не дава Господ, Еймс и един-двама от неговите приятелчета пияндета обикалят наоколо. Но шумоленето и всички останали шумове, изглежда, бяха престанали. Пчеларят отново пропълзя напред, като почти си пожела да може да хвърли Еймс на големите акули. Реши да се държи колкото се може по-надалеч от черния път и да не изпуска от поглед насрещните гори. Бяха тъмни и дълбоки, по-тъмни, отколкото би следвало да бъдат и…
Той замръзна.
Да, наистина тук нещо шумолеше, но не беше човек. И, да, Еймс също е бил тук преди известно време, но вече бе загубил човешката си форма. Изглежда, че в кратката, но ужасяваща борба Еймс бе изритал обувките си. Дясното му око беше покрито с акари. Лявото вече го нямаше. Лявата му буза беше изядена и от мястото си пчеларят можеше да види вътре в устата му килим от акари, приел формата на човешка челюст и зъби.
Нещо под ризата на Еймс поддаде с мокро шляпване и пчеларят в мълчаливо неверие видя как диафрагмата на пазача внезапно хлътва навътре и по-голямата част от неговите вътрешности се изливат през гърба му.
Пчеларят реши, че е крайно време да си ходи. „Стискай зъба“ — помисли си той, но после внезапно го захвърли надалеч, защото му се стори, че носи някаква тежка отговорност, завъртя се и побягна откъдето бе дошъл, а подметките му почти не докосваха горската почва.
Най-накрая се разкрещя, когато видя, че пътят е преграден от приливна вълна акари, и си представи как милиони от тях обръщат глави и се взират в неговата посока.
На половин свят оттам обикалящият от запад на изток поостарял спътник КН-11 се спусна през сенчестата линия, разделила на две Китай, а след това предаде какво бе засякъл на един американски самолетоносач, плаващ на двадесет и седем хиляди километра от него, върху водите на Индийския океан. Някои от спътниковите системи започваха да проявяват признаци на остаряване, но инфрачервените му сензори, подсилени от бордовите фотоувеличители, все още можеха да хванат звездната светлина, отдалечена на хиляди светлинни години, и да засекат блещукането на цигара по някоя хималайска пътечка. Дори и когато изгореше последната електрическа клетка или пък го пробиеше ударил се в нея със свръхзвукова скорост метеорит или парченце боя от друг космически кораб, КН-11 щеше да продължи през следващите пет милиона години да обикаля отново и отново около света. Щеше да е все още там и дълго след като от творбите на Шекспир, Дарвин и Платон не останеше нито спомен.
КН-11 щеше да надживее пирамидите и сфинкса.
Може би дори и връх Мегидо[13].
И със сигурност щеше да надживее „Нимиц“.
На двадесет и седем хиляди километра оттам линията на сянката отстъпваше към Индия, а с нея идваше зората. Във все още обгърнатия от мрак малък контролен модул на американския самолетоносач „Нимиц“ кипеше трескава дейност, изключително самоорганизирана, толкова изненадващо организирана в тези претрупани помещения. В слотовете бяха пъхнати микродискове, беше сипано кафе и по стените, изцяло покрити с лазерни телевизионни екрани, започнаха да се появяват инфрачервени карти.
По лицето на Том Детуейлър се изписа изумление, примесено с тревога. Под покрова на нощта и между различните прелитания на КН-11 многобройни тежкотоварни автомобили се бяха опитали да преминат през павираните пътища, но бяха оставили след себе си по земята безпогрешно различими, макар и бързо избледняващи инфрачервени отпечатъци. Отпечатъците сочеха като призрачни белезникави пръсти към подредените по източното крайбрежие на Индия транспортни кораби.
13
Древният Мегидо се намирал на връх Тел ел-Мутезелим в равнината Ездраелон в днешен Израел. Някога е бил най-големият град, северно от Палестина. През X век пр.Хр., по времето на Соломон, Мегидо е стратегическа крепост, опасана от стена, с площад, обществени сгради и огромни хамбари. — Б.пр.