— Мислиш, че всичко е нагласено? — попита стоящият до него.
— Пълни глупости — рече Тобис. — Ще съжалява за това.
В действителност така и стана още преди края на деня. Независимо че бе в самия разгар на туристическия сезон, само десетина минути след предаването акциите на Си Би Ес/Дисни започнаха безпрецедентно да падат. Компанията-майка беше инвестирала огромни суми в Източното крайбрежие и в Карибския басейн и слуховете за световна катастрофа, било то и неоснователни, но в комбинация със засилващото се блокиране на националната транспортна система, се превърна в истинска примка около врата на Си Би Ес (без да споменаваме проблемите на предприемчивия репортер, пуснал слуха за катастрофата).
По време на излъчването на предаването пазарите в Лондон и Париж вече бяха затворени. Тези в Хонконг, Сингапур и Токио щяха да отворят след часове, но щом отвореха и компютрите им покажеха, че акциите на американския транспорт и развлекателен бизнес бяха последвали пътя на съответните представяни от тях услуги към пълния спад, доверието в долара също щеше да се срине. Някои щяха да изкупуват на, както смятаха, атрактивно ниски цени, но повечето щяха да продават. Образуваше се верижна реакция от нова безработица и нов преразход на данъчните средства, която се виждаше ясно като на рекламно пано. Тобис предположи, че когато на другия ден отвореха пазарите в Лондон и Париж, американските държавни ценни книжа щяха да бъдат само с една идея по-привлекателни от гнездата на акарите.
Някъде две минути след като Ричард си тръгна, пристигна бащата на Джорджиана и им разказа какво се е случило в Северна Каролина. Там трепна и очите ѝ се изпълниха с гняв. Любимият „мравкар“ на Джорджиана бил „лошо ранен“ и нямало да се връща при тях. Същото се бяха опитали да обяснят на Там и за мама, но тя знаеше, че когато става дума за акари, „ранен“ означава „мъртъв“.
Бащата на Джорджиана я заведе ридаеща в залата и се опита да я настани някъде удобно, като остави Там в компанията на лошото настроение и татковия ѝ лаптоп.
Джорджиана я бе научила на един номер — шега, която тя пък научила от по-голямо дете, което на свой ред я било научило от някой по-голям. Децата в училище предъвкваха последните хакерски програми и техните електронни разговори се разпространяваха по-бързо от дърдоренето в закусвалнята. Оставената сама и самотна Там се впусна да обикаля по електронните магистрали на лабораторията. Ако наистина ме бива, каза си тя, ще успея дори да намеря стаята за събрания, накъдето хукна татко, и ще мога да го шпионирам. Докато се мотаеше из компютрите на лабораторията, се натъкваше на случайни пароли, но номерът, научен от Джорджиана в училище, изглежда, вършеше работа. Машините пропуснаха Там, защото тя умееше да говори на техния език. Скоро Там и лабораторните компютри си споделиха една и съща шега.
Ричард се чувстваше, сякаш се събужда от кошмар или от кошмар, сънуван в друг кошмар. Пукнатината в бариерата между вцепенението и реалността го бе върнала към света на човешките емоции, но той вече нямаше желание да бъде човек. Щеше му се някой да махне с магическа пръчица и да го превърне в нещо подобно на митичния безчувствен Клату[16]. Да бъдеш човек означаваше да плащаш твърде висока цена…
(„Даун…“)
… Той нахълта в залата, влезе в най-близката тоалетна и там далече от всички се преви надве…
(„Мога да контролирам чувствата си “)
Oops!
… не е намерено.
ОК
… Гърдите му се разтресоха от силно, дълбоко ридание.
(„Даун!”)
„Няма смисъл другите да ме виждат такъв“, реши той. Няма смисъл само да ги притеснява, затвори вратата зад себе си и повърна в най-близкото биде. В стомаха му не бе останало почти нищо. След Лонг Бийч в него се задържаше единствено кока-колата, и то не за дълго. Но поне не се обезводняваше. А освен това в нея се съдържаха двете основни за Ричард хранителни съставки: захар и кофеин. А и в сравнение с несполучливите му опити да задържи в стомаха си мъничко палачинка със сметана и ягодов сироп, трябваше да признае, че кока-колата имаше далеч по-добър вкус на излизане от него.
(„Даун?“)
От колко време вече я нямаше? От цял месец? Струваше му се, че поне от толкова. Сякаш я бе видял за последно преди цял един живот, но беше минал едва ден, поне така му натякваха собствената му памет и часовникът. Само един кратък ден. Разтегляне на времето… Ако го нямаше всепоглъщащото чувство за загуба, той би могъл да се порадва на тази илюзия.