„И нима всичко се свежда до това? — чудеше се президентът. — Да се върнем към наученото в училище? Нима сме жертви на простата математика?“ Не. Не можеше да го приеме, дори и на теория.
— Не е твърде вероятно в целия свят да е останала само една жива хлебарка — каза президентът.
— Тя ни дава някакви надежди, че насекомите ще се върнат, но се съмнявам, че ще бъдат достатъчно на брой или достатъчно разнообразни, или че ще се върнат достатъчно скоро, за да ни бъдат наистина от полза.
— Не открихте ли някакви следи от други насекоми? Изобщо нищо ли не намерихте?
— След като открихме хлебарката, всички изпаднахме в оптимистично настроение, господин президент. Тогава забелязах хибискусите. Те цъфтяха. И защо да не цъфтят? Те се самоопрашват. Буквално започнах да ги изкоренявам и да търся афиди[18]. Знаем, че мравките изчезнаха. Мравките се хранят с афиди, а афидите обичат пъпките на хибискуса, от което заключих, че все ще открия един-два живи афида. Макар да не са сред най-успешните опрашители, дори и една жива женска щеше да е повод за празнуване, защото афидите се възпроизвеждат наистина бързо. Те буквално се раждат бременни; в някои случаи дори внуците започват да се развиват в корема на майката още преди тя да е била родена. А ако всичките внуци оцелеят, то бабата може да роди само за една година шест милиарда афиди.
— Но нямахме късмет. Не намерих нито един. Само паякови акари. Доста паякови акари.
— Нещо друго?
— Само толкова засега. В момента вие сте един от дузината хора в света, които разполагат с всички късчета от мозайката, но скоро проблемът, пред който сме изправени, ще стане очевиден за всички, все едно че е бил написан върху голямо цял километър пано. Боя се, че сме свидетели на това как световната екология е била разтърсена буквално из корен. Известно ли ви е, че именно мравките, а не червеите, в най-голяма степен спомагат за запазването на почвата на планетата?
Президентът поклати глава.
— Ами така е. След като ги няма, очакваме земята навсякъде с бързи темпове да започне да се превръща в пустиня, дори и в местата, където падат валежи. И това да продължи чак докато червеите, паяците или някой друг не поеме задълженията на мравките. Може да отнеме петдесет хиляди години. Или милион години. Кой би могъл да каже?
— Добре — каза президентът. — И така, първо трябва да се справим с акарите. Те ни заплашват, но можем да ги бомбардираме със сапунена вода едва след като се появят. Освен това трябва да ви съобщя, че земеделието ще претърпи сериозен удар. Така че накрая ще се въведе купонна система. А горите ще започнат да измират. Което повдига въпроса за зелените дробове на планетата, но нали повечето от кислорода, който дишаме, се отделя от океана?
— Така е, но…
— Но според вас възможно ли е Америка и светът да оцелеят след тази катастрофа, говоря да оцелеят в икономически план?
— Икономически?
— Да.
Патологът по насекомите го изгледа невярващо и притеснено. Въпросът ѝ се стори по-скоро лековат, но независимо че беше логично да търсиш информация от възможно най-различни източници, все пак ѝ изглеждаше като някакво безумие да питаш един ентомолог за въпросите на икономиката.
— Няма защо да сте толкова шокирана — каза президентът. — Това е много сериозен проблем и съвсем не толкова неуместен, колкото може да ви се стори на пръв поглед. Известно ви е какво представляват насекомите за нас. Аз пък познавам икономиката. Ако измирането на насекомите наистина води до срив на световната екология, а ако екологията на свой ред повлече след себе си икономиката, то нашата цивилизация виси на косъм.
— Нашата цивилизация ли? Мен повече ме притеснява съдбата на нашия вид.
Президентът я погледна така, сякаш казваше: „Сигурно се шегувате“, а тя му отвърна с поглед: „Не, не се шегувам“.
— От икономическа гледна точка, господин президент, изглежда, че догодина недвижимото имущество няма да представлява солидна инвестиция.
— И защо така?
— Ами на пазара ще се появят доста свободни къщи. И твърде малко хора.
— Значи това си мислите? Верижната реакция ще стигне до върха на хранителната верига?