— Исусе… Христе… всемогъщи — прошепна той. Високите кулички от двете страни на олтара бяха оживели. Цялата стена бе оживяла.
Бил направи двадесетина крачки по централния кораб.
— Какво правиш? — каза Джанет. — Давай да се разкараме оттук!
— Уау! Уау! Чакай малко. Трябва да видя това. Няма да ни нападнат, след като сме изправени и се движим.
Тези думи едва бяха излетели от неговите устни, когато един прилеп се откъсна от бедрото на Исус, плесна с криле и това отприщи порой от хаос, който с удивителна скорост се разпространи от кръста към разположените от двете му страни кулички. От олтара заприиждаха прилепи на талази, сякаш от нечие прерязано гърло на тласъци започна да изблика кръвта. Облаци от прилепи се завъртяха по пода в предната част на църквата, подскачаха, пълзяха и се катереха по скамейките, докато Бил тръгна назад, а някакъв тъничък гласец в главата му започна да крещи: „Прилепи-вампири, не правете това!“
— Какво каза? — попита Джанет.
— Няма значение. БЯГАЙ!
И те побягнаха, Бил чу как живата маса Desmodus задраска по скамейките, по пода и в скритите кьошета, като образува две линии на настъпление от двете му страни, пресрещащи се при разпятието и напредващи подобно на стени, подобно на вълните на Червено море, разтворило се някога пред Мойсей. „Толкова са много! — крещеше гласът в главата му. — Прилепите-вампири не се събират на толкова големи ята!“
Обаче се събираха в момента само на шест метра пред него… и вече се катереха по краката на Джанет! Тя почти бе стигнала до вратата, почти бе успяла да излезе на открито, в слънчевата светлина, но не…
Някакво движение от лявата му страна, което той по-скоро усети, отколкото съзря, му подсказа, ме преследвачите вече го застигат, че щяха да се изсипят заедно с него през отворената врата и да я подгонят. Хиляди пискливи гласчета му подсказаха, че са се надигнали до нивото на очите му, че се надигат подобно на призовани духове, за да се затворят като светотатствена аура над главата му. Пред него имаше само един изход…
— Бягай — изкрещя отново той, после с цялото си тяло натисна крилата на вратата и затвори прохода зад нея.
— Бил?
Настана тайнствена тишина — връзката с него бе загубена за вечни времена.
— БИЛ!
Тя стоеше на стъпалата пред църквата, мачкаше прилепите по краката си, обливана от редките лъчи на следобедното слънце, което ставаше все по-мътно и обгръщаше пътя във все по-плътни сенки, подобни на ония, които лежаха от другата страна на вратата.
— БИЛ!
Проклятия и викове: „БЯГАЙ… БЯГАЙ…“ Задушавани. Отслабващи.
А слънцето залязваше зад ръба на земята. А краката ѝ бяха покрити с кръв. А пръстите ѝ бяха нарязани от острите нокти и резци. Когато ослепителните слънчеви лъчи се отдръпнаха от повърхността на Карибско море, първата разузнавателна вълна на Desmodus прошумоля и се изсипа от цепнатините в стените и прозорците.
— Насам! — извика нечий глас. — Побързайте! Тук е безопасно!
Докато тичаше през калния път към пазача на фара, изпадна в някакво полуреално вцепенение, но не престана да откъсва прилепите от тялото си и да вдигна окървавени ръце да защити очите си.
Само след няколко секунди, които ѝ се сториха безкрайни, стигна до фара и пазачът открехна вратата; тя се облегна на металната стълба в средата на кулата, а пазачът откъсна последните прилепи от нея и ги стъпка и тя внезапно почувства как една длан сграбчва ръката ѝ и видя на три метра над себе си как отвъд полираното стъкло на покрива безшумно трепкат множество крила…
„Проклетата генетична бомба на Бил“ — се развика странният ѝ вътрешен глас.
„Бил!“, понечи да изкрещи тя.
„Трябва да приберем Бил!...“
Но устните ѝ останаха неподвижни, а очите ѝ не издържаха повече отворени и тя усети как изпада в безсъзнание дори и когато хватката на пазача панически се затегна около ръката ѝ. Вцепенение. Сладко вцепенение. И мрак. Вцепенение. Мрак. Слънцето се търкулна зад хоризонта. Ятото се вдигна в небето.
14
Топлото малко езерце на Дарвин
В Деветнадесетия псалм бе написано: „За теб хиляда години са като един кратък ден. Преди още да ги е имало планините, преди да са съществували земята и светът, ти бе Бог. Можеш да превърнеш човека отново на пръст, като му речеш: „Върни се в онова, от което си произлязъл!“[19]
Според писарите, създали Библията, и техния възглед за възникването на живота, човек е произлязъл от пръстта и някой ден отново щеше да се върне в нея. Прах при прахта. Този образ бе впечатляващ и поетичен и за онези, които посвещаваха живота си на ровичкането из килерите на времето и понякога изваждаха по някой друг скелет от земята, за хората от типа на Ричард Синклер, неминуемото разграждане на тялото бе както очевидно, така и подплатено с митологичен смисъл явление. Но в последните дни от стария свят много хора така и не успяха да повярват, че хлебарките и динозаврите, че и кръвта в собствените им вени са възникнали от прахта на земята. Освен ако случайно не вярваха в чудеса. Или пък случайно не бяха учени.
19
Цитираният от автора текст не е част от деветнадесетия псалм от „Псалтира“, нито от която и да било друга книга на Библията. — Б.пр.