— Още малко по-силно!
БУМ…
Джанет видя очите на Desmodus кръвожадно да проблясват. Хиляди очи. Гледаше ги как се събират в плътна топка от другата страна на блестящата разклонена пукнатина в едното стъкло. Гледаше как пукнатината се разширява след шест последователни удара, гледаше как стъклото се разлюля в дървената си рамка, гледаше го как се счупва.
15
Пътят на Валхала
Един ден по-късно Адам Ханделсман, когото приятелите наричаха Скенер и Клаус, а неговите подчинени — капитан Ханделсман, караше белия си „Мустанг“ на запад по щатска магистрала №70 през самото сърце на канзаските полета с пшеница. Караше с близо петдесет километра над позволеното, с издути до дупка климатик и радио. Слънцето злобно препичаше през гюрука „и нека си препича“, помисли си капитанът, предното стъкло на автомобила автоматически потъмняваше, за да облекчи гледането през него, а температурата в колата бе едва осемнадесет градуса над нулата. Навън можеше да настане пек като в ада, но това не засягаше Скенера, дори и тогава той пак би бил щастлив. Беше прекарал заедно с жена си три прекрасни романтични седмици в любимата им вила край рифовете на остров Мартиника. Сутрешни екскурзии в горите на Пеле. Обеди в крайморското селце Сен Пиер. Нощни гмуркания край отломките на „Рораима“. Среднощни пиршества на плажа с омари и вино.
Два пъти в годината отсядаха в тази вила и това беше едва една от дузината компенсации за това, че бе принуден заради работата си годишно да прекарва по шест месеца далеч от къщи и в почти отшелническо усамотение. Повечето бракове не биха издържали подобно напрежение, но Скенера откри, че в неговия случай отсъствието само изпълваше сърцето му с нежност. Времето, което прекарваха заедно, винаги напомняше на романтична вихрушка, понесла ги от щастието на отминалия меден месец към удоволствието и болката от заминаването, към горчивината от дългата раздяла и към горчиво-сладкото усещане, когато най-накрая започваха да си лазят по нервите, примесено със сладкото очакване на следващия меден месец.
Засега най-сполучлив се бе оказал именно последният им меден месец. Дори и комарите ги бяха оставили на мира.
„Paradise sans pests“[21], си каза той и се усмихна. Не знаеше как се справя с френския, но рай без комари беше рай „sanspareil[22]“.
„Какво ли ще кажем за следващата почивка?“, чудеше се той, докато старичкото парче на „Грийн Дей“ замря и на негово място зазвуча накъсаният преглед на новините от изминалия час. В пълно съответствие със старата традиция да се разгласяват единствено задаващи се катастрофи, нито една от новините не беше добра. Капитанът на някакъв ирански петролен танкер отказал да отиде на док в нюйоркския Стейтън Айланд. Взаимоспомагателната застрахователна компания се опитваше да избегне изплащането на застраховките за случилото се в Лонг Бийч и Бангор, като настояваше, че нашествието на „прашинките“ е „божия намеса“, а студената война между Япония и Китай като че ли бе раздухана отново. Скенера започна да търси друга радиостанция и накрая спря на тази, по която пускаха едно наистина старо парче…
„Тумп! Тумп! Тумп! Another one bites the dust!“[23] — на някаква група, чието име все не успяваше да запомни. Радиоводещият бе посветил песента на Dermatophagoides pteronyssinus и на Sarcoptes scarabei. Скенера не можеше да си представи защо. Сигурно е някаква тяхна си шега, реши той… прекалено тяхна си и натисна по-силно газта.
Нещо притесняваше Скенера, но той не можеше да определи точно какво. Нещо липсваше. Както караше с подобна скорост през тази част на страната и в това годишно време, сега цялото му предно стъкло трябваше вече да е нацвъкано с телцата на летящи насекоми. Нали в края на краищата се намираше в щата, в който през 1877 година бяха издали Закон за скакалците. И до ден днешен законът даваше право на губернатора да заповяда на всеки физически годен мъж на възраст между дванадесет и четиридесет години по време на нашествие на насекоми да излезе на полето да търси и да убива скакалци.