Върху синьо-бялата планета, въртяща се около една по-скоро посредствена и с нищо незабележителна жълта звезда, великият организатор въглеродът бе открил огъня и урана, титана и силикона и което е най-важно — беше открил себе си. Познавайки себе си и своята самота, той бе успял да откъсне части от собствената си планета и да ги издигне в орбита на криле от летящ пламък. Един ден бяха събрани частите от най-голямото такова парче и то заплува в орбита под флаговете на множество нации, които бяха кръстили този къс от Земята „Космическа станция Алфа“.
В деня, когато Скенера се завря в издълбаната от човешки ръце дупка под канзаските поля, близо дузина човеци кръжаха на орбита около Земята. Бяха съставени от въглерод и фосфор, от желязо и сяра и се опитваха да познаят себе си. Планетата под тях бе обгърната от мрежата на телефонните кабели, сателитни връзки, компютри и факсове, които образуваха цялостната жива мембрана на човешката мисъл. „Алфатаун“, както бяха започнали да наричат космическата станция, беше просто едно от сензорните удължения на същата мембрана. Няколко месеца по-рано „Алфатаун“ си бе отгледала изкуствени очи и топлинни сензори — своеобразни подвижни ганглии, които беше насочила към границите на нощта.
Погледнато от борда на космическия кораб „Дарвин II“, намиращ се на малко повече от седемдесет светлинни минути от Земята, системата на Сатурн приличаше на умалено копие на слънчевата система. В центъра се намираше самият Сатурн — кафявото джудже, чиято маса може и да беше сто пъти по-голяма от земната, но диаметърът му възлизаше едва на половин секунда от скоростта на светлината и той не бе съумял да натрупа достатъчно маса, за да изгрее като второ слънце. Системата от пръстени около него с диаметър две светлинни секунди представляваше миниатюрен вариант на астероиден пояс и в нея бяха хванати множество мънички планетки, сред които и светът, наречен Енцеладус[24].
Някъде по времето, когато Скенера смени Уиндоумейкъра и застъпи на първата си „нощна“ смяна, сондата „Дарвин II“, която бе построена в Япония, тествана и изстреляна от Алфатаун, започна да се спуска към Енцеладус сред трилиони бляскави кристалчета лед, които кръжаха около орбитата на планетката и образуваха външния пръстен на Сатурн.
Ядрото на Енцеладус се състоеше от натрошена стъклена маса и желязо. Външната му кора бе като на въглероден астероид, покрит с вода и лед. Но за разлика от другите въглеродни астероиди не беше замръзнал напълно преди около четири милиарда години. Процесите на извличане на ред от хаоса и хаосът с обратна връзка не бяха загинали на него, защото светът Енцеладус бе хванат там, където силите на гравитацията си играеха на дърпане на въже. От едната му страна се намираше Сатурн, като разстоянието помежду им не бе по-голямо отколкото разстоянието от Земята до Луната, но масата на Сатурн беше сто пъти по-голяма. От другата му страна бяха Диона (спътник с размери от хиляда и триста километра, но намиращ се на половината от разстоянието между Земята и Луната) и Тетида (с размери едва хиляда и двеста километра, но профучаваше около Енцеладус на радиус, при който едва се разминаваха на косъм със сблъсъка и който възлизаше само на два пъти обиколката на Земята). Последователните гравитационни тласъци натрупваха във вътрешността на Енцеладус огромно количество топлина, получена от триенето; и независимо че този свят бе толкова мъничък, та би могъл да се помести между северната и южната граница на Канзас, той беше едно от небесните тела в слънчевата система с най-силна геологична активност, а освен това — и най-странното.
Тъй като не притежаваше атмосфера, а температурата на повърхността дори и по пладне не надхвърляше -150°C, бликащата от цепнатините и отверстията вода се изливаше направо в студения вакуум и за секунди се превръщаше първо в пара, а после в замръзнали снежинки и игли. Докато „Дарвин II“ се приближаваше все повече към него, камерите му се пренасочиха към нещото, наподобяващо снежна буря в космоса, развилняла се на няколко хиляди километра над нарастващата луна.
Роботът взе да лавира между снежните гейзери и избра орбита само на четиридесет километра над повърхността на Енцеладус, после разгъна осемнадесетметровите си мустачки — радарни антени, с които започна да проучва какво лежи отдолу, на триста метра под горната кора на Енцеладус. Междувременно неговите телескопични камери картографираха цялата повърхност, отчитайки всеки детайл, по-голям от 18 сантиметра.
24
В римската и гръцка митология Енцеладус е един от титаните, син на Титан и Гея, върху когото вбесеният Зевс срутва планината Етна. Всеки път, когато титанът се опита да каже нещо със сприхавия си език, Етна избухва. — Б.пр.