Беше научила толкова много. Докато бе имала крила, беше пропътувала по целия свят. Крадеше мисли, грабеше представи. Лудостта беше дар. Също както спомените бяха проклятие. Трябваше да намери сила. Но единственото, което можеше да намери в себе си, беше заплетено кълбо от думи. Стиховете не бяха мечове. Нали?
— Помниш ли храмовете — попита тя момчето до себе си. — Отците с раса, купите, пълнещи се с монети, които никой не може да яде. А по стените — скъпоценни камъни, които блещукат като капки кръв. Онези храмове… те бяха като гигантски юмруци, построени, за да ни смажат, да отнемат духа ни и да го оковат към светски страхове. Трябваше да съдираме кожата от душите си и да приемаме болката и наказанието като справедливи. Храмовете ни казваха, че сме несъвършени, а след това обещаваха да ни изцерят. Трябваше само да плащаме и да се молим. Монети за опрощение и мазоли на коленете — но помниш колко великолепни бяха онези раса, нали? Затова плащахме.
„А Квидаторите дойдоха сред нас от север. Вървяха като прекършените, а когато говореха, души се трошаха като яйчни черупки. Дойдоха с бели ръце и си отидоха с червени ръце.“
„Думите имат сила.“
Вдигна ръка и посочи към града.
— Но този храм е различен. Той не е построен за молитви. Построен е да ни предупреди. Помниш ли градовете, Садик? Градовете съществуват, за да съберат страдащите под меча на убиеца. Мечове — повече, отколкото можеш да преброиш. Толкова много мечове. В ръцете на жреци и Квидатори и търговски къщи и благородни воини и търговци на роби и държачи на дългове и пазачи на храна и вода — толкова много. Градовете са усти, Садик, пълни с остри зъби.
Хвана нова муха във въздуха. Сдъвка. Преглътна.
— Сега ги поведи — каза на момчето до себе си. — Следвай Рут. И дръж под око Брейдерал. Опасност иде. Времето на Квидаторите се върна. Хайде, поведи ги след Рут. Върви!
Той я погледна с тревога, но тя му махна с ръка и тръгна към опашката на змията.
Квидаторите идеха.
Да започнат последното избиване.
Инквизитор Севър5 стоеше и гледаше тялото на брат Белийг все едно, че виждаше за първи път жалкото измършавяло подобие на младия мъж, когото бе познавала и обичала. Вляво от нея беше брат Адройт, задъхан и прегърбен, трепереше. Костите на гръбнака и раменете му се бяха огънали като на старец, завещанието от ужасните оскъдици на това пътуване. Носът му беше загнил и по него бяха накацали мухи.
Вдясно от нея беше сестра Рейл, бледа и изпита, очите й в бледоморави кръгове. Малко коса й беше останала — буйната й грива отдавна бе окапала, а с нея и последните следи от красотата, която бе притежавала някога.
Сестра Скорн беше взела тоягата на Белийг и се беше подпряла на нея като хрома. Ставите на лактите и китките й бяха възпалени и подути от течност, но Севър знаеше, че в нея е останала сила. Скорн беше последният Съдник сред тях.
Когато се бяха отправили да наложат мир над последните обитатели на Юга — тези деца, — бяха дванадесетима. Три от петте жени все още бяха живи и само един от седмината мъже. Инквизитор Севър поемаше отговорността за тази трагична грешка в преценката. Защото кой можеше да си представи, че хилядите безпомощни деца ще вървят левга след левга през тази изтерзана земя, без подслон, без храна и вода, без нищо? Че ще надживеят дивите псета, нападателите човекоядци сред последните оцелели възрастни и отвратителните паразити, гъмжащи по земята и в небесата над нея — не, нито един Инквизитор нямаше да може да предвиди тази ужасна воля за оцеляване.
Поражението беше лесният избор, най-простото решение. Трябваше да са се предали отдавна.
„А ние вече щяхме да сме си у дома. И моят самец щеше да стои пред своята дъщеря и да изпитва такава гордост от нейния кураж и чистота — че е избрала да върви с тези човешки деца, че е избрала да води своите ближни към налагането на мир.“
„А аз нямаше да стоя сега над тялото на своя мъртъв син.“
Беше ясно — открай време, — че никое човешко същество не може да се сравни с Форкрул Ассаил. Доказателството се налагаше по хиляда пъти на ден — а към края по десет хиляди, докато умиротворяването на южните кралства вървеше към блажения си свършек. Нито веднъж Изповяданите не бяха отказали да се покорят. Нито веднъж нито едно жалко човешко същество не се беше изправило пред тях в предизвикателство. Йерархията беше непоклатима.
Но тези не приемаха праведната истина. В невежеството намираха сила. В глупостта намираха непокорство.
— Градът — отрони Скорн. — Не можем да го позволим.
— Вложеното е абсолютно — каза Севър. — Не можем да се надяваме да го вземем с щурм.
5
Имената на Инквизиторите: sever (пресичам), beleague (възпирам) adroit (ловък) rail (укорявам) scorn (презирам) са значещи. — Бел.прев.