Ботъл се поколеба, изгледа сърдито Бързия Бен и после тръгна.
— Още ли бръмчат нишките, Бързак?
— Слушай, Фид. Прекъснах ги, точно както казах на Ботъл…
— Не на мен тия.
— Виж какво, не си Уискиджак, нали? Не съм длъжен да ти отговарям. Вече съм Висш маг, което значи, че…
— Че трябва да говоря направо с адюнктата, тъй ли? Или ще продължаваш да го усукваш? Колко мислиш, че ще издържиш, Бързак?
— Добре. Живи са. Това знам.
— Близо ли са?
— Не. Един Убиец Шай’гал може да прелети двеста левги за една нощ.
„Един какво? Все едно.“
— Защо точно тях двамата?
— Нямам представа…
— Чувам приказки напоследък, че самата адюнкта била проклет дракон…
— Е, добре. Предполагам, че са потрябвали на някого.
— Геслер и Сторми са потрябвали на шайгъл убиец К’Чаин Че’Малле?
— Шай’гал. Но те не налитат току-така. Което означава, че е изпратен. Да ги намери.
— Изпратен от кого?
Бързия Бен облиза устни, извърна очи и сви рамене.
— Явно от Матрона.
— Матрона? Матрона К’Чаин Че’Малле? Истинска жива матрона К’Чаин Че’Малле?!
— По-тихо. Гледат ни. Можем да…
Шлемът в ръката на Фидлър изпердаши Висшия маг в слепоочието и гледката със свличащия се като парцал на земята магьосник се оказа най-удовлетворителното му преживяване от дълго време.
Огледа се навъсено и отсече:
— Висшият маг Бързия Бен трябва да поговори с боговете си. Хайде, всички, приключвай с вдигането на лагера — тръгваме след половин камбана! Действай!
И зачака капитана и Юмрук Кенеб. Заплахите му с адюнктата се бяха върнали към него самия, забили острите си зъби в гърба му. Все едно, трябваше да поговорят с нея. Щом Бързия Бен се свестеше. Нямаше да има къде да се скрие. Тя можеше да изтръгне отговори от самодоволния кучи син. Колкото до него… Погледна лежащия в несвяст на земята магьосник. Повече от това не можеше.
„Никога не ми е харесвал. Трябвал ми е, разчитал съм на него, молел съм се за него, обичам го, да. Но да ми харесва? Няма начин. Дърт пръч, кукловод, гълтач на души. Сигурно и соултейкън, и д’айвърс при това, доколкото мога да съдя.“
„Уискиджак, чу ли звука, като го фраснах по главата? С този мой стар шлем? Размърда ли мъртъвците около теб? Вдигнахте ли се всички, за да се втурнете към Портата? Гледате ли ни отгоре сега, серж? Ей, всички вие, Подпалвачи на мостове? Добре ли се справих?“
Юмрук Кенеб беше излязъл от лагера малко преди разсъмване. Подмина сънените постове и продължи в тръс на изток, докато слънцето не се показа далече на хоризонта. Спря на едно възвишение, отпуснат в седлото. От коня се вдигаше пара. Струи сивкава мъгла запълзяха над земята, докато въздухът бавно се стопляше.
Пред него се бяха проснали Пустинните земи. Вдясно и леко зад него смътните очертания на Сафийските планини диплеха хоризонта на юг. Кенеб беше уморен, но го мъчеше безсъница. Откакто напуснаха Ледер, общо взето той ръководеше Ловците на кости. Юмрук Блистиг бе направил всичко възможно да избегне отговорностите на командването — имаше навика да обикаля между войниците вечер, да разправя надълго и широко за Кучешката верига и Падането при Ейрън все едно, че никой не беше ги чувал тия истории вече поне по сто пъти. Пиеше с войниците, смееше се шумно и се правеше на техен приятел, без някакъв особен ранг. Вследствие на това войниците гледаха на него с насмешливо презрение. Имаха си достатъчно приятели. Нямаше нужда Юмрукът им да кисне край огъня им и пие ейл с тях. Такива нощи трябваше да са редки събития, в навечерието на битка може би, но дори и тогава на никого не биваше да се позволява да забравя положението на старшия офицер.
Блистиг искаше да е един от момчетата си. Но беше Юмрук по ранг, а това означаваше да стои по-настрана от войниците си. Близо до тях и бдителен, да, но винаги готов да издаде команда и да очаква заповедта да бъде изпълнена. От него се очакваше да води, проклетия му кучи син. На сутрешните съвещания Блистиг седеше умърлушен, с тежък махмурлук и отегчен. Не предлагаше никакви идеи и гледаше на всяко предложение с нещо средно между неверие и открит присмех.
„Трябва ни нещо по-добро от това. Нещо по-добро.“
Адюнктата беше в правото си да очаква, че Юмруците й ще могат да ръководят армията в този поход. Имаше си други проблеми за обмисляне, каквито и да бяха те — а на Кенеб въображението не му стигаше да си представи какви може да са. Всъщност никой не можеше, дори и Лостара Юил.
Имаше двама помощник-юмруци, командващи части на леката пехота, съгледвачите и стрелците — и Кенеб откриваше, че става все по-зависим от тях с проблемите по логистиката. А и те си имаха достатъчно свои грижи в края на краищата. Но и двамата бяха офицери ветерани, закалени във военните кампании, и Кенеб здраво извличаше от опита им, макар често да се чувстваше като някога, когато беше млад капитан под настръхналото крило на един сержант. Едва ли Хобъл и Келант имаха да си кажат зад гърба му нещо добро за него.