Онзи мъж бе отнел този живот по причини, които сам той едва можеше да проумее — порив на състрадание, най-пълната цена на човечност, заплатена с острието, забито в гърдите му. Оттече се сила, в посока различна от онази, която бе отнета от смъкващото му се тяло. Беше се взирал в света, докато всичкият смисъл не изгуби цвета си.
Бяха причинили неописуеми неща на трупа му. Оскверняването беше раната, нанасяна на мъртвия, и живите го правеха с безгрижна самонадеяност — не, те никога нямаше да лежат изстинали върху земята. Те никога нямаше да се издигнат от студената плът и кости, за да видят всичко, което е сторено на тялото, на доскоро единствения им познат дом. Изобщо не им хрумваше, че душата може да страда от призрачна болка, както тялото страда от отсечена ръка.
И избраните от него ближни просто бяха гледали всичко това. Казваха си, че душата на Туул си е отишла от това изтерзано нещо, разчленено сред оплисканите с кръв треви. Че смехът и подигравките никога няма да стигнат до невидими уши.
Можеха ли изобщо да предположат, че любовта сама по себе е толкова силна, че душата на Туул бе видяла също така окуцяването на жена му и последвалите изнасилвания? Че след като не бе могъл да намери децата си, накрая се беше отправил към долния свят — за да намери любимата Хетан, семейството си, да избяга окончателно от жестоките остриета на тленния свят?
„А ти ме върна, Ток. Моят приятел. Върна ме… към това.“
Не беше онзи мъж, повече не. Не беше и Първият меч. Не беше воин на Логрос. Не беше нито едно от тези неща.
Беше оръжие.
Онос Т’уулан продължи по пътя си. Призивите не означаваха нищо. За него поне. Освен това много скоро щяха да секнат. Завинаги.
Не съществуваше никакъв път, който да ги води през Пустинните земи. Никакъв път, който да ги поведе към съдбата им, каквато и съдба да се окажеше тя. Поради това ротите се придвижваха в разпръснати части по шест отделения и всяка рота бе отделена от другите, но в същото време достатъчно близо до тези от нейния легион, за да могат при необходимост да се съединят. Групите по шест отделения бяха сглобени според функциите им: морската пехота в ядрото, смесените части на тежките след тях, а извън тях редовната пехота, с леките отделения в периферията.
Огромната колона на обоза следваше свой маршрут, стотици теглени от волове фургони и блеещи кози, овце, добитък и родара, които скоро щяха да започнат да мрат от глад в тази безжизнена земя. Пастирски кучета обикаляха подопечните си стада, а покрай тях ездачи, на които бе поверено да карат стадата, следяха зорко за заблудени, избегнали кучетата животни — въпреки че нито едно не се отклоняваше.
Крила от пиконосци и конни стрелци пазеха колоната по фланговете. Отряди съгледвачи яздеха далече пред авангарда, докато други обграждаха южните флангове и ариергард, но не на север, където се придвижваха легионите и бригадите под командата на Брис Бедикт. Неговите колони бяха събрани в по-стегнат строй, ведно със собствения му обоз — голям почти колкото малазанския. Конницата на Блуроуз яздеше в широк фланг и пращаше съгледвачи дълбоко в пустините в непрекъснат кръг от сменящи се ездачи и коне.
Командир Брис Бедикт яздеше близо до челото на колоната си. Вдясно от него, на около двеста крачки, бяха малазанците. Вляво от него яздеше Араникт, следваха ги конни вестоносци. Топлината беше жестока и фургоните с вода бързо изчерпваха запасите си. Ледерийските стада мириди и родара можеха да се справят с тази земя по-добре от овце и добитък, но скоро дори и те щяха да започнат да страдат. Храната в началото на този преход през Пустинните земи щеше да е най-вече месо, знаеше Брис, но след това нещата щяха да се променят.
Какво имаше отвъд тази враждебна ивица мъртва земя? Според това, което бе успял да събере — слуховете до голяма степен можеха да компенсират липсата на преки сведения, — имаше нещо като пустиня, но се знаеше, че се пресича от кервански пътища, а отвъд нея бяха равнините на народа Елан, вероятно разклонение на оулите. Равнините Елан граничеха на изток с кралствата и градовете държави на Коланси и Пеласиарската конфедерация.
За Брис идеята да се преведе една армия първо през Пустинните земи и след това през пустиня беше пълно безумие. И в същото време самата невъзможност на това начинание по някакъв извратен начин го привличаше, а ако бяха във война с онези далечни кралства, щеше да означава дръзко нахлуване, което да им спечели легендарна слава. Разбира се, доколкото знаеше, нямаше никаква война и никакъв повод за война. Нищо не идваше от Коланси — освен злокобна тишина. Може би всъщност беше нашествие, но ако бе така, беше несправедливо. Никакви известни насилия, изискващи възмездие, нито намерения за враждебност от разрастваща се империя, на които трябва да се отговори. „Ние не знаем нищо.“