Пролог
„През последното хилядолетие Олдърсъновият двигател традиционно се смята за велико благо. Без пътуването със свръхсветлинна скорост, възможно благодарение на откритията на Олдърсън, човечеството щеше да остане в плен на малката Слънчева система, когато Великите отечествени войни унищожиха Кодоминиума на Земята. А ние вече сме заселили над двеста планети.
Благо, да. Без Олдърсъновия двигател днес можеше да ни няма. Но дали е велико? Да помислим. Същият ефект на доминото, в резултат на който бяха колонизирани планетите, същите междузвездни контакти, които позволиха образуването на Първата империя, водят до междузвездни войни. Световете, опустошени след двувековните Войни за наследството, бяха и заселени, и унищожени от кораби с Олдърсънов двигател.
Олдърсъновият двигател ни дава възможност изобщо да не мислим за разстоянията между звездите. Тъй като сме в състояние за нула време да се придвижваме между звездните системи, нашите кораби и корабни двигатели трябва да пътуват само между планетите. Днес казваме, че Втората човешка империя владее двеста свята и всички разстояния помежду им, над петнайсет милиона кубични парсека…
Вижте как стоят нещата в действителност. Представете си безброй мехурчета, издигащи се в огромно черно море. Ние владеем някои от тях. Но не знаем нищо за водата…“
Част първа
Смотаняшката сонда
1. Командването
— Адмиралът ви предава своите почитания и нарежда незабавно да се явите при него — съобщи юнкер Стейли.
Командир Родерик Блейн отчаяно се огледа. Офицерите му с тихи, съсредоточени заповеди ръководеха ремонта на мостика, досущ като хирурзи, участващи в тежка операция. В сивото стоманено помещение цареше оживена, организирана дейност, която обаче оставяше цялостно впечатление за хаос. Екраните над един от рулевите пултове показваха планетата под тях и другите кораби в орбита край „Макартър“, но капаците на всички останали бяха свалени, във вътрешностите им бяха включени тестови уреди и наоколо стояха техници с комплекти електронни резервни части, готови да подменят онова, което им се стори съмнително.
Навсякъде се виждаха следите от битката — грозни изгаряния на онези места, на които защитното Лангстъново поле на кораба за миг се беше пренатоварило. В един от пултовете имаше голяма колкото юмрук дупка с неправилна форма и в момента двама техници сякаш завинаги се бяха свързали със системата с помощта на мрежа от кабели. Род Блейн плъзна поглед по черните петна, осейващи бойната му униформа. В ноздрите си — а може би в мозъка си? — все още усещаше метална пара и миризма на изгоряло месо. Отново си представи огъня и стопения метал, които изригваха от корпуса и обливаха лявата страна на тялото му. Лявата му ръка продължаваше да е превързана на гърдите и той можеше да проследи повечето от дейностите през последната седмица по мръсните петна, които покриваха еластичния бинт.
„На борда съм едва от час! — помисли си Род. — Капитана го няма и всичко е пълна каша. Не мога да го оставя така!“ Той се обърна към юнкера.
— Незабавно ли?
— Тъй вярно. Сигналът е обозначен като приоритетен.
В такъв случай не можеше да направи нищо. Когато се върнеше на борда, капитанът щеше жив да го одере. Инженер Синклер и лейтенант Каргил бяха компетентни офицери, но за кораба и ремонта отговаряше Род, въпреки че бе отсъствал по време на повечето от ударите.
Ординарецът му дискретно се прокашля и посочи мръсната му униформа.
— Имаме ли време да ви намерим нещо по-прилично, господин командир? — попита морският пехотинец.
— Добра идея. — Род погледна статусния пулт. Да, до заминаването на следващата совалка за повърхността оставаше половин час. Даже да тръгнеше по-рано, нямаше да стигне по-бързо при адмирала. С радост щеше да смъкне този гащеризон. Откакто го бяха ранили, не се беше преобличал.
Трябваше да повикат санитар, за да го съблече. Той започна да реже залепналите за лявата му ръка парчета плат и неодобрително измърмори:
— Не мърдайте, господин командир. Ръката ви здравата е изгоряла. Още преди седмица трябваше да сте в лазарета.