Тя се засмя, но Род изобщо не се чувстваше сигурен. Е, добре де, компютрите не бяха скъпи. Можеше да й купи нов, когато се върнеха. Всъщност може би трябваше да сключи сделка с Бери — навярно щеше да се нуждае от различни неща в индустриални количества, ако щяха да имат семейство…
Хорас Бери следваше морските пехотинци по коридорите на Двореца и високомерно не обръщаше внимание на другите двама, които крачеха зад него. Лицето му изглеждаше спокойно и само очите му издаваха отчаянието, което го изпълваше.
„Нека се изпълни волята на Аллах“ — въздъхна той и се учуди, че тази мисъл не го смущава. Навярно в покорството имаше утеха… нищо друго не можеше да го утеши. Войниците бяха отвели Набил на совалката, натовариха целия му багаж и после ги разделиха на покрива на Двореца. Преди това прислужникът му бе прошепнал, че Джонас Стоун е направил пълни признания.
Стоун все още се намираше на Ново Чикаго, но очевидно информацията бе достатъчно важна, за да пратят куриерски кораб. Човекът на Набил нямал представа какво е казал бунтовническият водач, но Бери знаеше. Съобщението щеше да е кратко: смърт чрез обесване.
„Значи най-после настъпва краят.“ Империята бързо наказваше измяната: няколко дни, няколко седмици. Не повече. Нямаше шанс да избяга. Морските пехотинци бяха учтиви, но много бдителни. Бяха ги предупредили.
„Нека се изпълни волята на Аллах. Но е жалко. Ако не бях толкова загрижен за проблема със сламкарите, отдавна да съм избягал. Но щеше да се наложи да напусна Нова Шотландия, а именно тук ще се вземат решенията — какъв смисъл да бягам, когато извънземните могат да унищожат всички ни?“
Сержантът го придружи до пищно украсена заседателна зала и отвори вратата пред него. После — невероятно — охраната се оттегли. В стаята имаше само двама души.
— Добро утро, милорд — каза търговецът на Род Блейн. Говореше спокойно, ала докато се покланяше, усети, че устата му е пресъхнала и гърлото му се е свило. — Не съм се срещал със сенатор Фаулър, но лицето му, разбира се, е познато на всеки в Империята. Добро утро, сенаторе.
Фаулър кимна, без да става от мястото си.
— Добро утро, ваше превъзходителство. Добре дошли. Заповядайте. — Той му даде знак да се настани срещу него.
— Благодаря. — Бери зае посочения стол. Очакваше го нова изненада — Блейн му донесе кафе. Търговецът внимателно вдиша издигащата се пара и разпозна смеската, която му беше пратил като подарък.
„В името на Аллах. Играят си с мен, но с каква цел?“ Страхът му се примеси с гняв, ала не и с надежда. В гърлото му се надигна клокочещ смях.
— Да изясним нещата, ваше превъзходителство — каза Фаулър. Блейн включи екрана на стената. Появи се едрата фигура на Джонас Стоун. От челото му се стичаше пот, гласът му звучеше умолително.
Бери го изслуша, презрително свил устни. Флотът разполагаше с предостатъчно доказателства да го екзекутира за измяна. И все пак усмивката не напускаше лицето му. Нямаше да им достави това удоволствие. Нямаше да ги моли за милост.
Записът свърши. Сенаторът даде знак и образът на бунтовническия лидер изчезна.
— Не знае никой друг, освен нас тримата, ваше превъзходителство — предпазливо каза Фаулър.
„Какво искат? Дали все пак няма надежда?“
— Не зная дали има смисъл да обсъждаме този въпрос — продължи сенаторът. — Аз лично предпочитам да поговорим за сламкарите.
— О — рече Бери. „Сделка ли искаш, или ми се подиграваш?“ Той отпи от кафето, за да навлажни устата си. — Убеден съм, че моите възгледи са известни на сенатора. Смятам сламкарите за най-голямата опасност, пред която се е изправяло човечеството. — Лицата на двамата мъже срещу него не изразяваха нищо.
— Съгласни сме — отвърна Блейн.
Докато надеждата проблясваше в очите на Бери, Фаулър бързо прибави:
— Вече няма никакво съмнение. Те са обречени на вечна пренаселеност, следвана от тотална война. Ако някога напуснат системата си… Бери, те имат подвид войници, в сравнение с които човекозаврите не струват и пукната пара. По дяволите, вие сте ги виждали.
Блейн въведе команда в джобния си компютър и на екрана се появи нов образ: скулптурата с машината на времето.
— Тези ли? Но моят сламкар каза, че били… — Бери замълча. После избухна в смях: смях на човек, който няма какво да губи. — Моят сламкар.