— Не искам да слушам такива богохулства — тъкмо казваше Синклер, когато Род се приближи до тях. — Не ти ли стига, че аз знам в какво сме го превърнали?
— Не, освен ако не искаш да се преквалифицираш и в готвач, тенекеджия побъркан! Сутринта готвачът не успя да включи кафемашината! Един от твоите хора взел микровълновия нагревател. За Бога, върни го…
— Да, и ще останем без трети резервоар, докато не ми намериш резервни части за помпата. Я се стегни бе, човек! Корабът пак може да води сражение. Или кафето е по-важно?
Каргил дълбоко си пое дъх, после бавно и отчетливо започна:
— Корабът може да води сражение, докато някой не пробие дупка в корпуса му. Тогава трябва да се ремонтира. Да речем, че се наложи да поправя това. — Старши лейтенантът посочи едно устройство, в което Род почти със сигурност разпозна въздушен абсорбатор-преобразувател. — Проклетото нещо изглежда полустопено. Откъде да зная какво е повредено? И дали изобщо е повредено? Да речем…
— Нямаше да се тормозиш с такива неща, ако не беше…
В този момент Род реши, че е най-добре да се намеси. Той прати главния инженер в машинното отделение, а Каргил — в предната част на кораба. Двамата нямаше да решат спора си, докато не ремонтираха цялостно „Макартър“ на Нова Шотландия.
По заповед на корабния лекар Блейн прекара вечерта в лазарета. Когато излезе оттам, лявата му ръка бе обездвижена в огромна шина, сякаш на гърдите му бяха присадили възглавница. Въпреки изострената си чувствителност обаче през следващите няколко дни не забеляза някой да му се присмива. Поне явно.
На третия ден проведе пълна проверка на кораба. Цялата работа спря и задействаха началното въртене.
Род се изкушаваше да се възползва от опита си като помощник-капитан на „Макартър“. Знаеше всички места, на които можеше да се скрие някой мързелив офицер. Но това беше първата му проверка, корабът едва излизаше от ремонт след сражение и Каргил бе прекалено добър офицер, за да допусне съществен пропуск. Блейн се задоволи да провери основните системи, но иначе остави старши лейтенанта да води проверката. Накрая реши да не позволи това да се превърне в прецедент. Когато му останеше повече време, щеше да обиколи кораба и да разгледа всичко.
Цяла рота морски пехотинци охраняваше космодрума на Ново Чикаго. След изключването на градския Лангстънов генератор не бяха срещнали повече съпротива. Всъщност по-голямата част от населението, изглежда, посрещаше имперските сили с облекчение, по-убедително от всякакви паради и овации. Но макар бунтът на Ново Чикаго да бе смаял Империята, подновяването на враждебните действия нямаше да изненада никого.
Затова войниците охраняваха имперските совалки и Сали Фаулър усещаше погледите им, докато крачеше по огрения от слънцето космодрум, придружена от прислужниците си. Погледите не я смущаваха. Като племенница на сенатор Фаулър, беше свикнала да я гледат.
„Красавица — мислеше си един от морските пехотинци. Но лицето й е безизразно. Би трябвало да е щастлива, че са я спасили от оня смрадлив лагер, обаче тя изобщо не изглежда така. — Тялото му се обливаше в пот. — И не се поти. Най-великият скулптор във вселената я е изваял от лед.“
Совалката бе голяма и полупразна. Сали видя двама дребни тъмнокожи мъже — Бери и неговия прислужник — и четирима по-млади, на лицата на които се бе изписал страх, очакване и благоговение. Носеха знака на затънтената новочикагска провинция. Новобранци, предположи тя.
Сали се настани на една от последните седалки в дъното. Нямаше настроение за разговори. Адам и Ани загрижено я погледнаха, после седнаха оттатък пътеката. Разбираха.
— Добре, че заминаваме — каза Ани.
Сали не отговори. Не изпитваше абсолютно нищо.
Намираше се в такова състояние, откакто морските пехотинци бяха превзели военнопленническия лагер. Последва обилна храна, гореща баня, чисти дрехи и почтително отношение… но всичко това не й направи впечатление. Не чувстваше нищо. Месеците в лагера бяха убили нещо в нея. Може би завинаги. Това мъгляво я обезпокои.
Когато получи магистърска степен по антропология в Имперския университет на Спарта, Сали Фаулър убеди чичо си да й позволи да обиколи Империята, за да разгледа новозавоюваните провинции и да изучава примитивните култури. Дори евентуално да напише книга.
— В края на краищата — настояваше тя, — какво ще науча тук? Материалът, който ми трябва, е отвъд Въглищния чувал.