– Е? – попитах. – Какво мислиш?
Рижия дълго мълча, загледан към реката и скрил лице под дългата си коса. След това сви рамене.
– Може би не.
Изненадах се. Обзета от въодушевление, бях забравила да го попитам за мнението му. Предположих, че и той ще приветства възможността за промяна.
– Как така "може би не"?
– Писмото беше адресирано до теб, а не до мен.
– Защо не ми каза по-рано?
– Видях, че искаш да отидеш.
– А ти би предпочел да останеш тук?
Отново сви рамене. Понякога си мисля, че мълчанието му е по-красноречиво от думите. Има нещо – или някой – в Ланскене, което Рижия не иска да посети отново, а знаех, че колкото и да питам, той няма да признае нищо.
– Всичко е наред – увери ме накрая. – Направи каквото трябва. Отиди. Поднеси цветя на гроба на Арманд. И после се върни у дома при мен. – Усмихна се и целуна върховете на пръстите ми. – Още имаш вкус на шоколад.
– Няма ли да размислиш?
Той поклати глава.
– Няма да останеш дълго там. Пък и някой трябва да се грижи за лодката.
Убеждавах се, че това е вярно, и все пак ми е неприятно, че Рижия предпочита да остане. Предполагах, че ще пътуваме с лодката. Рижия познава всички плавателни канали. Маршрутът му щеше да ни поведе по Сена, през лабиринта от канали до Лoapa, а оттам към Канал де Дьо Мер, Гарона и накрая до Тан, през шлюзове и напоителни канали, през бързеи и тихи води, покрай полета, замъци и промишлени сгради, а докато плаваме, щяхме да гледаме как водата от широка става тясна, от маслена – зелена, от бърза – бавна, от кафява – черна, жълта и накрая се избистря.
Всяка река има своя индивидуалност. Сена е градска, индустриална магистрала, задръстена от шлепове, натоварени с дървен материал, сандъци, контейнери, метални подпорни греди, автомобилни части. Лоара е песъчлива и коварна, сребриста на слънцето, но мръсна под повърхността, пълна със змии и пясъчни наноси. Гарона е неравномерна, неправилна, буйна на някои места, а на други е толкова плитка, че всяка лодка дам – дори малка като нашата – трябва да бъде преместена с кран от едно място на друго, а това отнема време, ценно време...
Ала нищо от това не се случи. Тръгнахме с влака. По-добър вариант в много отношения, освен това да плаваш по Сена с лодката, на която живееш, не е толкова лесна задача. Трябва да попълниш документи, да получиш разрешения, да подсигуриш акостирането и да преодолееш безброй административни препятствия. Кой знае защо обаче ме смущава мисълта да се върна в Ланскене така, с куфар в ръка, като бежанка, следвана по петите от Анук като улично пале.
Защо изпитвам тази тревога? В крайна сметка няма какво да доказвам. Вече не съм онази Виан Роше, която пристигна в града преди осем години. Имам бизнес, имам дом. Вече не сме като речните плъхове, които се местят от село па село, търсейки начин да си изкарват прехраната: като обикалят, копаят, садят, прибират реколтата. Владея съдбата си. Аз призовавам вятъра. Той ми отговаря.
Защо тогава – защо е тази наложителност? Заради Арманд? Заради мен самата? И защо този вятър, който изобщо не се успокоява, докато напускаме Париж, става сякаш още по-настойчив на юг и гласът му придобива умолителна нотка – бързай, бързай, бързай?
Пазя писмото от Арманд в кутията, която нося със себе си навсякъде, заедно с картите Таро на мама и късчета от другия си живот. Няма много за показване – годините от живота ни, прекарани на път. Местата, където живяхме, хората, които срещнахме, рецептите, които събрах, всички приятелства, които създадохме и изгубихме. Рисунките на Анук от училище. Няколко снимки, немного. Паспорти, картички, актове за раждане, лични карти. Всички онези мигове, онези спомени. Всичко, което сме, събрано в само два-три килограма хартия – колкото тежи човешкото сърце всъщност, понякога сякаш непоносимо.
Бързай. Бързай. Отново този глас.
Чий е? Моят собствен? На Арманд? Или е гласът на променящия се вятър, който духа съвсем кротичко и аха да повярвам, че е спрял завинаги?
Тук, в последния участък от нашето пътуване, пътят е покрит с глухарчета и семената на повечето вече се ронят, затова въздухът е изпълнен със светли частици.
Бързай. Бързай. Рейно казваше, че ако оставиш глухарчетата да прецъфтят, следващата година ще са навсякъде: покрай пътища, в тревата, в лехи, лозя, църковни дворове, градини, дори в пукнатините по тротоара и така след година или може би две няма да остане нищо освен глухарчета, които шестват из полето ненаситни, непобедими...