Франсис Рейно мразеше плевелите. Но аз винаги съм харесвала глухарчетата, веселите им лица, вкусните им листа. И въпреки всичко никога не съм виждала толкова много тук. Розет обича да ги бере и да издухва семената във въздуха. Догодина...
Догодина...
Колко необичайно е да мисля за следващата година. Не сме свикнали да чертаем планове. Ние сме като семената на глухарчетата — установяваме сс за един сезон и после отлитаме. Корените на глухарчетата са здрави. Така трябвa, за да намират прехрана. Но растението цъфти само един cезoн – дори ако някой като Франсис Рейно не го изкорени, а след като прецъфти, трябва да продължи да лети с вятъра, за да оцелее.
Затова ли съм привлечена с такава охота към Ланскене? Дали е следствие от някакъв инстинкт, толкова дълбок, че едва осъзнавам нуждата да се върна на мястото, където някога посях тези упорити семена? Чудя се какво е поникнало там в наше отсъствие, ако изобщо нещо е поникнало. Дали преминаването ни оттам е оставило някаква следа по онези места, колкото и малка да е? С какво ни помнят хората? С обич? С безразличие? Помнят ли ни изобщо, или времето ни е заличило от съзнанието им?
Пета глава
Неделя, 15 август
Всяко нещо е повод за празненство, отче. Поне що се отнася до Ланскене, където хората се трудят здраво и всяка новост – дори отварянето на магазин – е бягство от всекидневната рутина, причина да спреш и да празнуваш.
Днес е Сент Мари, празникът на Светата Дева. Национален празник е и все пак повечето хора гледат да странят от църквата, прекарват времето си пред телевизора или отиват с кола до брега – той е само на два часа път, връщат се рано с изгорели от слънцето рамене и изглеждат като лукави домашни котки, които цяла нощ са били навън и са правили бели.
Знам. Трябва да бъда толерантен. Ролята ми на свещеник се променя. Днес моралният компас в Ланскене се държи от други, от граждани и външни лица, от чиновниците и от удобните политически хора. Казват, че времената се менят, а старите традиции и вярвания трябва да се съгласуват с решенията, взети в Брюксел от мъже (или още по-лошо – от жени) с костюми, които никога не са напускали големия град, освен може би за да прекарат лятната ваканция в Кан или да покарат ски във Вал д’Изер.
Тук, в Ланскене, разбира се, е нужно известно време, преди отровата да се разпространи до ключовите точки на общността. Нарсис все още отглежда пчели също като баща си и дядо си, медът му все още е непастьоризиран в разрез с ограниченията на ЕС – въпреки че в днешно време Нарсис го раздава показно и с блясък в очите, абсолютно безплатно според думите му, но придружен от картичките, които продава по 10 евро и така заобикаля нуждата да се придържа към новите ограничения или да прекъсне местната традиция, непроменена от векове.
Нарсис не е единственият, който понякога не се подчинява на властите. Жозефин Боне – Муска, както беше преди, – която държи "Кафе де Маро" и винаги се е старала да насърчава циганите да останат, англичанинът и съпругата му Мариз, собственици на лозето надолу по пътя, които често наемат циганите (неофициално) да им помагат с прибирането на реколтата, също Гийом Дюплеси, който е пенсионер, но още дава частни уроци, ако някое хлапе го помоли, въпреки новите правила, налагащи проверки на всеки, който работи с деца.
Разбира се, има и хора, които приветстват нововъведенията – стига да са по някакъв начин въвлечени в тях. Каро Клермон и съпругът ѝ сега са ревностни привърженици на Брюксел и Париж и напоследък са си поставили за цел да въведат здравето и безопасността в нашата общност, оглеждат тротоарите за признаци на занемареност, организират кампании срещу скитниците и нежеланите посетители, насърчават модерните ценности и като цяло се правят на много важни. Обичайно Ланскене няма кмет, но ако имаше, Каро би била очевидният избор. Тя ръководи доброволната охрана в градчето, Лигата на християнките, селския литературен клуб, кампанията за почистване на реката и Родителския надзор – група, създадена да предпазва децата ни от педофили.
А църквата? Някои биха казали, че Каро ръководи и нея. Ако преди десет години някой ми беше казал, че един ден ще съчувствам на бунтовниците и отказниците, вероятно щях да му се изсмея в лицето. Но оттогава самият аз съм се променил. Започнал съм да ценя други неща. Когато бях по-млад, цареше ред, а обърканият и хаотичен живот на мнозина от паството непрекъснато ме дразнеше. Сега ги разбирам по-добре – дори невинаги да ги одобрявам. Започнал съм да изпитвам... не точно привързаност, но нещо, което почти се доближава до нея, когато се занимавам с проблемите им. Това може и да не ме е направило по-свестен човек, но през годините съм разбрал, че е по-добре да се понаведеш, отколкото да бъдеш прекършен. Виан Роше ме научи и въпреки че изпитах огромна радост, когато тя и дъщеря ѝ напуснаха Ланскене, знам какво ѝ дължа. Прекрасно знам.