Истинско чудо беше, че непознатият бе останал жив след подобна катастрофа. Когато пратеникът проникна в разбитата ракета, намери го в кабината тежко ранен. Амортизаторите на пилотското кресло бяха успели да предотвратят най-лошото, но част от пулта за управление се бе откъснала и раздробила краката му до над коленете. Скафандърът се бе врязал неестествено дълбоко в бедрата; по всяка вероятност там е имало еластични предпазни пръстени, които се свиват автоматично, в случай че се наруши целостта или херметичността на скафандъра.
Пратеникът успя без всякакво усилие да освободи изпадналия в безсъзнание, срутената част се оказа не особено тежка. Без да се бави, сякаш бе очаквал точно това и често бе тренирал подобни ситуации, пренесе умиращия пилот на кораба, сложи го в хипотермичната камера и включи автоматиката, която направи необходимите изследвания, разряза скафандъра на непознатия и подготви всичко, после изведнъж хладилните агрегати превключиха на пълни обороти, за да задържат ранения на границата между битието и смъртта колкото може по-дълго.
Всички процеси бяха протекли напълно автоматично, спомни си пратеникът, продължавайки контролния обход на кораба. Беше работил със скоростта и прецизността на безупречно функциониращ механизъм, който, без да се колебае, бе избрал и разработил оптималния вариант от предварително зададена програма. По-късно, когато премисляше нещата, с учудване установи, че всичко е било решено предварително.
Пратеникът приключи проверката. Както винаги всички агрегати, които не бяха излезли от употреба поради недостиг на енергия, като например трансдименсиониращите колесници, работеха нормално. Започна да чувствува действието на приспивателното, беше време да се върне в кабината, да погледне още веднъж навигационните уреди, а после да се отпусне в безпаметен сън.
С помощта на таблетките успяваше да изтрие от съзнанието си част от новия период на чакане, но не и от тялото. В края на полета сигурно нямаше да може вече без препаратите — ще спи и ще старее, — но това е без значение, каза си той, защото при пристигането на родната планета щеше да бъде старец, попаднал в някакъв чужд свят, където нямаше да познава никого.
Сам не можеше да помогне на ранения астронавт, но се надяваше, че дълбокият сън в хладилната камера ще забави неизбежния край, докато корабът на пратеника, носен от този ужасно бавен гравитационен двигател, намери помощ. Шансът беше минимален, но единствен, пък и нямаше друга хипотермична камера освен тази, в която лежеше непознатият.
Пратеникът бе стигнал до кабината си и погледна към навигационните уреди. Нямаше отклонения от курса.
Спомни си как напразно се опитваше да се ориентира в разбитата ракета, след като прибра пилота. Колко просто бе да го спаси — ако това, което бе сторил, наистина допринасяше за спасяването му, — колко лес но бе да го повери на системите за съхраняване на живота в кораба и на автоматиката на хипотермичната камера, а колко трудно, почти безнадеждно се оказа лутането сред разбитите, неразбираеми механизми на другото, непознатото навигационно съоръжение. Все пак накрая разбра откъде бе дошъл непознатият космически обект. Само едно не му стана ясно: как тези примитивни на пръв поглед ядрени двигатели са могли да преодолеят огромното разстояние. Планетата, на която се срещнаха, се намираше малко по-близо до родината на непознатия, отколкото до двойната звезда на пратеника.
Екранът на локатора, свързан вече с навигационните уреди, показваше само два цвята — черен и оранжев. Ако локаторът изобразяваше истинските цветове на звездите, на екрана щеше да се появи типичната картина на Доплеровия ефект — подредени по цветовете на спектъра звезди в концентрични окръжности около центъра на екрана. Но той показваше само най-важното и не изобразяваше всички звезди, а само онези, които бяха нужни за ориентиране в Космоса. И най-вече, винаги в центъра на екрана — целта.
Унесен в дрямка, пратеникът се надяваше да сънува белия град с кулите край морето, Солит и приятелите, плажа под горещото синкавобяло двойно слънце, което на това разстояние изглеждаше на екрана като обикновено оранжево кръгче. Може би щеше да забрави съня си още щом се събуди, навярно така бе по-добре, но въпреки това искаше да сънува. Защото знаеше, че символичното изображение в екрана на локатора този път почти отговаряше на действителността. Оранжевият кръг в средата не беше синьо-бялото палещо двойно слънце. Това бе една самотна, бледа, нежножълта звезда в края на Галактиката.
Разбира се, такова описание на космически кораб е непълно, но възрастният мъж, който пази експонатите в тази зала, дава винаги това или подобно обяснение. За техническите подробности е по-добре да се информирате предварително от каталога. Безсмислено е да го питате, защото пак ще започне да разказва историята на спящия човек от звездите. Повечето неща сигурно са измислени от него, тъй като непознатият астронавт, както е известно, почина малко след пристигането си в Слънчевата система, по всяка вероятност от изтощение. Изглежда, през последната фаза на полета е спал без прекъсване и не е приемал никаква храна.