— Счупен е, нали? — примигваше Ема срещу него с широко отворени очи. — Не мога да движа пръстите си. Чувствам ги като сноп скъсани кабели. Боли, Джонатан. И то ужасно.
— Успокой се и ми дай да погледна.
С швейцарското си ножче направи малък процеп в скиорския й панталон и внимателно издърпа плата встрани. Парче строшена кост стърчеше от подгизналия й в кръв крак.
— Много ли е зле? — попита Ема.
— Достатъчно — отвърна безгрижно той, сякаш се касаеше за обикновено спукване на костта. Извади пет обезболяващи таблетки и й помогна да ги изпие. После с помощта на лейкопласт от комплекта за първа помощ залепи разреза в скиорския й панталон.
— Най-напред ще шинирам крака ти. Искам да обездвижа костта. Не мърдай.
— За бога, Джонатан, според теб бих ли могла да се изправя?
Той се върна нагоре по склона да вземе ските и щеките й. Постави щеките от двете страни на крака й, отряза дълго парче въже, завърза пръчките в единия край и го омота около бедрото и глезена й. Коленичи до нея, подаде й кожения си портфейл и й нареди да го захапе между зъбите си.
После бавно пристегна въжето, докато щеките изпънаха счупения крак. Ема рязко пое въздух. Той завърза другия му край и завъртя тялото й с краката надолу по наклона. Като приключи, струпа под гърба й купчина сняг, за да я надигне в седнало положение.
— Така по-добре ли е? — попита той.
Ема сбърчи лице и по бузата й се търкулна сълза.
Той сложи ръка на рамото й.
— А сега сме готови да извикаме помощ.
Измъкна двупосочната радиостанция от якето си.
— Спасителна служба Давос — изрече той с гръб към вятъра. — Спешен случай. Ранен скиор от южната страна на Фурга, подножието на Роман. Край.
Никой не отговори.
— Спасителна служба Давос — повтори той. — Спешен случай. Нуждаем се от помощ незабавно. Отговорете.
Отсреща се чу силно пращене. Той опита отново, ала пак не получи отговор.
— Заради времето е — обади се Ема. — Смени канала.
Джонатан се прехвърли на друг канал. Преди години бе работил като инструктор и ски патрул в Алпите и беше настроил радиостанцията на честотите на всички възможни спасителни служби в района — Давос, Ароза и Ленцерхайде — включително полицията, Швейцарски алпийски клуб и REGA — швейцарската въздушна спасителна служба, наричани от скиорите и алпинистите „въздушни линейки“.
— Спасителна служба Ароза. Ранен скиор от южната страна на Фурга. Нуждаем се от помощ незабавно.
Отново никакъв отговор. Разгледа радиостанцията отблизо. Червената лампичка слабо примигваше. Джонатан я удари в крака си. Светлината примигна и угасна.
— Не работи.
— Ама как така? Видях те да я пробваш снощи.
— Тогава си беше наред. — Той включи и изключи апарата няколко пъти, но лампичката така и не светна повече.
— Може ли да е от батериите?
— Не ми се вярва. Вчера сложих нови. — Свали ръкавиците си и отвори апарата. — Кабелите са причината. Връзките към радиопредавателя са прекъснати.
— Свържи ги.
— Не мога. Не и тук. Не съм сигурен дали изобщо бих могъл, дори и да имах инструменти.
Той пусна радиостанцията в раницата си.
— Ами телефонът? — попита Ема.
— Няма смисъл. Тук горе няма никакъв обхват.
— Пробвай — настоя тя.
Екранът на мобилния му телефон показваше липса на сигнал. За всеки случай набра номера на REGA. Безуспешно.
— Нищо. Черна дупка.
Ема го погледна настоятелно и той разбра, че полага усилие да не избухне.
— Трябва да се обадим на някого.
— Не можем…
— Пробвай отново радиостанцията.
— Защо? Казах ти, счупена е.
— Просто го направи!
Джонатан коленичи до нея.
— Виж сега, всичко ще бъде наред — увери я той с възможно най-спокойния си тон. — Ще се спусна със ските и ще доведа помощ. Лавинният предавател ще остане у теб и лесно ще те открия.
— Не можеш да ме оставиш тук. Никога няма да намериш пътя обратно, дори и със сигнала от предавателя. Видимостта е не по-голяма от пет метра. Ще замръзна. Не можем… Аз не мога… — Гласът й изтъня. Отпусна глава в снега и извърна очи, за да прикрие сълзите си. — Почти успях да направя завъртането… последното… просто малко закъснях…
— Чуй ме. Всичко ще бъде наред.
Ема вдигна поглед към него.
— Наистина ли?