Джонатан избърса сълзите от бузата й.
— Обещавам ти — каза той.
Бръкна в раницата си, извади термос и наля на съпругата си чаша горещ чай. После взе ските й и ги заби в снега зад нея под формата на буквата Х, за да се виждат отдалеч. Свали якето си и го метна върху гърдите й, а шапката си нахлупи върху нейната така, че да покрива тила й. Накрая извади от раницата си одеялото за спешни случаи и внимателно го подпъхна под гърба й и около гърдите. На него пишеше „Помощ“ с големи оранжеви флуоресцентни букви. Предвидено бе за въздушни спасителни операции. Днес обаче тук нямаше да дойде хеликоптер.
— Наливай си чай на всеки петнайсет минути — каза той и стисна ръката й. — Не забравяй да се храниш и преди всичко — не заспивай.
Ема кимна. И вкопчи пръсти в дланта му.
— Не забравяй за чая — продължи той. — На всеки петнайсет…
— Млъкни и изчезвай оттук — каза тя. Стисна ръката му за последно и я пусна. — Махай се, преди да си ме изплашил до смърт.
— Ще се върна колкото може по-бързо.
Ема се взираше в очите му.
— И, Джонатан… не гледай така тревожно. Досега не ти се е случвало да не спазиш обещание.
2
Триста километра западно от Давос, на летище „Берн-Белп“ в покрайнините на столицата, снегът не спираше да вали от сутринта. Страховити снегорини „Катерпилар“ боботеха нагоре-надолу по пистите и трупаха встрани планини от събрания сняг.
В западния край на писта 1–4 група мъже стояха плътно един до друг, загледани в небето. Чакаха приземяването на самолет. Бяха тук, за да извършат арест.
Един от полицаите стоеше леко встрани от другите. Маркус Фон Даникен беше нисък, петдесетгодишен мъж, с враждебно излъчване, по войнишки остригана черна коса и вечно намръщена уста. През последните шест години оглавяваше Службата за анализи и сигурност, позната още като САП. Работа на САП беше да пази вътрешната сигурност на държавата от екстремисти, терористи и шпиони. В Съединените щати тази роля се изпълняваше от ФБР, а в Обединеното кралство — от МИ5. В момента Фон Даникен зъзнеше от студ. Надяваше се самолетът да кацне скоро.
— Каква е метеорологичната прогноза? — попита той мъжа до себе си, майор от Гранична охрана.
— Още десет минути и ще затворят летището. Видимостта е скапана.
— Какво става със самолета?
— Единият двигател е извън строя — отвърна майорът.
— Другият е прегрял. Преди малко самолетът предприе заход за кацане.
Фон Даникен впери поглед в небето. В мъглата ниско над пистата проблясваха жълти светлини. Секунди по-късно самолетът се подаде от облака. Машината бе „Гълфстрийм Г-4“; полет от Стокхолм, Швеция. Номерът на опашката му — N415GB — се знаеше от службите за сигурност във всички западни държави. Същият този самолет бе превозвал Абу Омар — радикален мюсюлмански духовник, отвлечен от улиците на Милано през февруари, 2003 — от Италия до Германия и впоследствие до Египет, където го предали за разпит в ръцете на сънародниците му.
С него бе превозван и арестуваният в Македония немски гражданин от ливански произход Калед ел Масри до затвора „Солт Пит“ във военновъздушна база Баграм близо до Кабул, Афганистан. По-късно се установило, че той всъщност не е същият Калед ел Масри, издирван във връзка с терористична дейност.
Един успех, един провал — такова е съотношението тия дни, помисли си Фон Даникен. Важното е, че все още си в играта.
Гумите на самолета удариха макадамовата настилка на пистата и вдигнаха във въздуха струи вода и парченца лед. Заглушителите бавно укротиха рева на двигателите.
— Самодоволни копелета — обади се слаб, почти мършав мъж, с дълга червена коса и кръгли очила като на университетски преподавател. — Нямам търпение да видя физиономиите им. Крайно време е да им дадем урок. — Казваше се Алфонс Марти, швейцарският министър на правосъдието.
Говореше се, че Марти представял Швейцария в маратона на олимпиадата в Сеул през 1988 г. Пристигнал на стадиона в последния момент с омекнали от жегата крака, клатушкайки се на зигзаг като пияница след тридневен гуляй. Медицинският екип опитал да го спре, но той някак си им се изплъзнал. Секунди след като финиширал, се строполил на земята и незабавно бил откаран в болница. До ден-днешен едни го смятат за герой, а други — за аматьор, преструващ се на професионалист.
— Никакви грешки повече — продължи Марти и стисна лакътя на Фон Даникен. — Репутацията ни е застрашена. Швейцария не позволява подобни неща. Неутрална държава сме. Време е да заемем твърда позиция и да го докажем. Не си ли съгласен?