Сипаничавият, рус и луничав наемник се свираше между канарите, но и сам разбираше, че много зле се е скрил. Избавлението от страха се оказа временно, увереността му, че се е спасил, бързо пресъхна още преди вянинът да изникне пред очите му. Вълкодав наближаваше, скачайки небрежно от морена на морена. Накрая спря на десетина крачки. Срещна погледа на младока и му посочи със самострела пред себе си — излизай, бий се. Поне ще умреш като мъж.
Юношата несигурно се измъкна от бърлогата, движеше се като замаян, всичко му изглеждаше като кошмарен сън. Лицето му бе толкова бледо, че чак зеленееше. Вълкодав без усилие позна какво се върти в ума на младока — не, не, не, това не може да бъде, това не бива да става, няма право да става… не с него… не наяве… нещо… нещо ще се намеси. Ще предотврати. Ще защити…
И тя си е мислела същото, рече му наум Вълкодав.
Боговете не се намесиха. Вянинът не се стопи яко дим, нито се продъни вдън земя. Стоеше си, отпуснатият покрай бедрото му самострел не трепереше, ръката го държеше здраво. Тетивата не бе запъната, в улея нямаше готова да литне и жилне сърцето стрела… Момъкът почти се реши да падне на колене и да моли за милост, ала се възпря. Напипа дълъг кинжал на пояса си, стисна го с две ръце и се приготви за отбрана. Че няма този вянин просто така да го застреля, как така се застрелва жив човек, нали, дето няма самострел, нито лък, не е честно! Няма да стреля. Нека тогава се приближи, пък…
На ръст и по телосложение младокът по нищо не отстъпваше на Вълкодав, но все още беше по момчешки зелен, неукрепнал, тегоби и грижи не бяха успели да го поочукат и да възпитат у него онази опасна и хищна воинска жилка, без която няма истински боец на този свят. Вянинът безучастно гледаше над главата на хлапака и мълчаливо чакаше онзи да направи първата стъпка. Ако за плешивия наемник одеве това е било последен поход, преди да се оттегли, то този сополанко комай за първи път се наемаше с геройства. Той и кинжала не държеше както трябва. Кой се вкопчва така в дръжката, сякаш удавник за протегнато весло!… У опитния боец ножът безтегловно пърха от длан в длан, танцува между пръстите, иди, че гадай от коя страна ще те прониже… А у това недоносче всичките му намерения бяха изписани на лицето, в погледа, в напрегнатите извивки на тялото. Когато стана съвсем ясно, че ей сега ще нададе вик на ужас и ще се хвърли в бой, десницата на Вълкодав меко се люшна напред. Изплющя освободената тетива и дебелата къса стрела-болт се впи в коляното на младока.
Вянинът не уважаваше самострелите, предпочиташе лък, къде-къде по-мощно и бързо средство1. Самострелът е оръжие на градския човек, човек не силен и необучен. Ала всеки воин е длъжен да владее и нелюбими оръжия така, както и желаните.
Хлапакът, който не без успех се преструваше на възрастен мъж, в миг се превърна в смъртно уплашено, обляно в сълзи момче. Такава рана не убива, но страшно боли. Ако му е съдено да оцелее, и на стари години ще куцука.
Хлапето, разбира се, не е като Зъбаря, който само заради забава стреля по симурани. Нито е като трите си аверчета, отдавна изгнили отвътре за доброто. Обикновен селски дангалак, размечтал се като Асгвайр да забогатее и да се прослави. Само че Асгвайр, в края на краищата, се застъпи за момичето, ами ти?… Защо двама се опълчили срещу шестима, а не трима против петима? Защо?…
Вълкодав бавно задърпа скобата за обтягане на тетивата.
— Не я докоснах!… — заквича младият наемник, отпълзявайки заднешком и скимтейки от лудата болка в коляното. Май не чувстваше крака си от пръстите до слабините, бе като дървен. — Не я докоснах!… Само я държах за другите!…
Само я държах, повтори си наум Вълкодав. Само я държах. За другите.
„Пощади ме — умоляваха широко отворените, безцветни от ужас очи. — Виждаш ме, ранен съм. Страдам. Останах без сили, не мога да се съпротивлявам. Само я държах. Вече достатъчно ме наказа. Сигурно няма да успея да изпълзя оттук, когато ме зарежеш и си тръгнеш. Нима ще довършиш беззащитния? Безпомощния, осакатения, мъчещия се?…“
1
Добре изработеният арбалет (самострел) е по-мощно и далекобойно оръжие от лъка и е смятан за „супероръжие“, поради способността си да пробива плетена ризница от почти 300 м разстояние. — Бел.прев.