Във втория Вълкодав тутакси разпозна Асгвайр. Момчето не бе оказало сериозна съпротива, затова му се бе разминало само със счупена ръка. Беше превързана с бяло платно. Вилите му бяха наместили костите и после го бяха церили така, както само те умеят — с поглед и докосване… също както и звездният скитник Тилорн. След два пъти по седем дни ръката на младия сегванин ще е като нова.
Щом съзря идващия Вълкодав, Асгвайр се изправи, придоби смирен вид и изведнъж се поклони на вянина. Вълкодав се учуди, от какъв зор такова почитание?… И се досети — ами да, вече е научил за онези шестимата. И навярно е съпоставил тази вест с вчерашното си преживяване в бащините двори. Тогава се бе почувствал оскърбен. Сега — кланя се с почит…
Еврих клечеше до пребития и го държеше за ръката притискайки с пръсти пулса му, преслушвайки сърцето. Слънцето поливаше със съживяваща топлина измъченото тяло, бледо като корем на жаба. Младежът почти не шаваше, само облизваше устни. В ъгълчетата на устата от дишането се издуваха кървави мехурчета. Здраво момче, рече си Вълкодав. Може и да не умре.
Вянинът първо доближи вилина и полугласно изсвири на неговия език:
„Как е малката сестра?“
Вместо отговор вилинът му посочи цъфтящия склон на планината. Там, накацали като лястовичи гнезда, мънички в далечината, се виждаха каменни къщички. Вълкодав добре помнеше подобно селище, само че разположено на стотици версти2 на юг. Зрението му литна устремно напред, уголеми гледката… видя врата, пред която седеше намръщеният рижав вилин, годеникът на поруганата девойка. Държеше самострел, от кого ли пазеше жилището?… През такава вратичка вянинът би минал само превит на три. В къщичката, на широка пейка, спеше светлокосо момиче, свито на кравайче като коте. Вълкодав си отбеляза, че лицето й е безметежно, а диханието — спокойно. До спящата седеше жена. Щом вянинът я съзря, наум мигом му дойде думата „величествена“. Имаше гарвановочерни коси, посипани с бели нишки, и лилаво-сини, досущ като планинското небе, очи. Майката на жените, съобрази Вълкодав.
Предводителката на племето почувства далечния поглед и обърна лице към взиращия се. Не й бе нужно да пита кой я гледа и дали е свършил онова, с което се беше наел. И, също както някога, Вълкодав не можеше да се отърве от мисълта, че тази Жена знае за него много повече, отколкото той самият знае за себе си.
И Тя му каза единственото, което сега имаше значение:
„Твоят Приятел умее добре да врачува, щедър дар са му дали Боговете. Той приказва с вътрешния разум на малката сестра, който разум е по-дълбок от разсъдъка. Сега тя спи и ще спи дълго. А когато се събуди, ще разбере, че от всичко, което я е сполетяло, са останали само телесните рани, а такива бързо заздравяват… — По устните на Майката на жените плъзна лека усмивка. — Годеникът й с радост ще я увери, че е така…“
Вълкодав изпита желание да коленичи пред Нея и да я помоли за благословия, но навреме се опомни. Каква благословия може да иска мъж, току-що пролял чужда кръв?!…
Ала ненапразно му се струваше, че за Майката на жените той е прозрачен ручей с ясно видимо дъно.
„Остани с мир, Вълкодав“ — тихо и ласкаво проговори Тя. И той усети докосване до челото си.
За няколкото изминали години вянинът бе отвикнал от общуване с вилите. Дори леко се учуди, когато се сепна и откри, че пак си стои на поляната край водопада, а излезлият от езерото симуран вежливо души ръката му.
— Благодаря, брат — каза Вълкодав на вилина, галейки рижия звяр. Онзи с достойнство се поклони в отговор, а вянинът отиде при Еврих и Асгвайр, седнали до пребития млад мъж.
Арантянинът вдигна глава и погледна Вълкодав така, сякаш се канеше да изтърси поредното си поучение от рода на „понякога много се притеснявам за теб, приятелю варварино“, затова Вълкодав се приготви да пропусне словата покрай ушите си. Еврих обаче, въпреки че навярно именно така си рече наум, гласно каза нещо съвсем различно: