„Нека само дойдат!“ — зло каза Вълкодав.
Вече знаеха, че пострадалото момче се казва Инори, че е трети син на търговеца Кавтин Стоте друма. Всъщност Инори не помнеше добре баща си, който беше починал преди десет години.
Кавтин, повтори си наум Вълкодав. Името му се стори не толкова чуждо, имаше свързан с него спомен, при това не много хубав. Ала не успя да се сети какво точно.
Узнаха още, че въпреки младите си години Инори вече бил станал добър майстор в изкуството на шевиците. Заради това го взел в свитата си велможа, наследник на самия владетел конис, господин Алпин. И преди няколко дни на момчето била оказана нечувана чест — наследникът му позволил да го съпровожда в Обиколката на границите, предприемана всяка година. Щели да стигнат чак до Бялата стена!
— Толкова младички момчета не бива да пътуват самички! — укори неизвестно кого Сигина. — Как така стана, че твоят господар те е отпратил назад без придружител?
На островчето сред реката Еврих даде воля на лечителските си умения. Той потопи измъченото момче в дълбок сън, за да му спести страданието, докато го пренасяха на брега, после го съблякоха, наместиха костите и стегнаха счупените крака в корави ликови превръзки. Докато лекуваше, младият арантянин силно се вълнуваше и почти всяка втора дума, насочена към Вълкодав, беше „варварино!“, от което вянинът, за разлика от обикновено, не се обиди никак. Когато приключи с онова, което зависеше от него, Еврих разреши на Инори да се пробуди, макар и да го остави полусънен — колкото да поема вода и храна, да отговаря на въпроси, но без да изпитва болка. Вълкодав пък се върна в реката, доплува до мъртвата кобила и донесе на брега дисагите. Инори бе казал истината за себе си, не бе избълнувал своите блянове, смятайки ги в болезненото си състояние за действителност. В кожените торби имаше кълба разноцветна коприна и тънки игли, хванали ръжда от влагата. Вълкодав си отбеляза, че кобилката беше дребно животно с разкошна приживе грива, на ръст сигурно малко по-висока от теле. Тъкмо по мярка на ездача.
Грижовен е бил господарят на невръстния майстор по шевиците.
— Не бях сам! — с обоснована гордост обясни момчето. Вече не наричаше Сигина „мамо“, ала личеше, че копнее да е до него, изглеждаше по-спокоен, когато тя бе наблизо. — Господин Алпин ме цени и обича. Даде ми своя телохранител Сенгар. Сенгар е истински герой!
Еврих само с поглед попита Вълкодав има ли такова нещо и онзи мрачно кимна. Инори не видя това. Вянинът наистина откри дири, които свидетелстваха и за втори ездач. Неговият кон благополучно беше достигнал брега. Вълкодав ги огледа, след като взе дисагите на момчето. Следите говореха за едър сегвански жребец, който е носел човек в седлото си. При това не какъв да е човек, ами як млад мъж.
— Защо този герой не се е погрижил за теб? — намръщено запита Вълкодав. Знаеше какви телохранители обичат да наемат нарлакските благородни люде. Канарата, която двамата с Еврих едва помръднаха заедно, не би се опънала на този Сенгар. Че и конят му, преборил се с потока, без да си скъса жилите, би измъкнал дребната кобилка…
— Водата ме заля… не знам… сигурно ме е изгубил… — стъписано сви рамене Инори. После се усмихна. — Сенгар непременно ще ме намери, просто вие го изпреварихте. Той е много смел… и ужасно силен… Обичам го. Прилича на големия ми брат, Канаон…
Еврих и Вълкодав зяпнаха един друг над главата на момчето.
Канаон. Син на Кавтин…
… Канаон все дебнеше Вълкодав и вянинът се досещаше какво чака. Чака го да се подхлъзне.
И Вълкодав се подхлъзна. Изгуби равновесие, неловко замахна със здравата ръка и полетя да пада по гръб. Нарлакският наемник мигновено вдигна меч и с тържествуващ рев скочи да довърши жертвата. Острието политна в дъга надолу, но тогава Вълкодав изведнъж изстреля нагоре свитите си нозе, извивайки тялото си така, че само плещите и шията му докосваха земята, а стъпалата в мокри, облепени със сняг чизми се забиха в плаващите ребра на Канаон. Страшен удар. Ако не бяха кованите доспехи, нарлакът би издъхнал на място със смазан гръден кош. Бронята му даде малка отсрочка. Беше почти два пъти по-тежък от вянина, но двойният ритник го издигна във въздуха над пътеката и преметна зад ръба на урвата. А колко време след това мечът на Вълкодав преряза въжето, стегнато около пояса, само вянинът си знаеше…
Това село го нямаше на картата, ала по думите на Рейтамира то се казваше Четирите дъба. След като поразмисли върху названието, Вълкодав реши, без да го споделя, че иде реч по-скоро за гостилище5. Някой конис от предишни времена обикалял владенията си, вземайки дан и броейки поданиците си, та харесал и равното поле под стръмния хълм, увенчан с четири древни дъба. Рекъл си този конис и занапред тук да се спира, да гостува. Добро място — тъкмо да посреща поданици и да беседва с местните родови старейшини, да приема годишните дарове, праведен съд да съди, Богове да призовава, тоест да върши всичко, което върши един вожд на страната си.
5
Руската дума „погост“ означава място, където са спирали „гости“, т.е. търговци или пратеници на владетеля; другото значение е „гробище“. — Бел.прев.