— Двайсет и пет! Двайсет и шест! Двайсет и седем!…
Трябваше да преминат от началото до края възможно най-бързо и без нито една грешка — един след друг, за да не стане объркване. Хорската мълва гласеше, че най-добрите играчи уж ставали свестни воини по-късно. Всички искаха да бъдат воини, даже някои момиченца. Вълкодав и сам някога се заблуждаваше, че не си никакъв мъж, ако не си бранител, ако не си ратник!… После животът го поочука, започна да разбира това-онова…
Прилепчо разпалено се стрелкаше напред-назад, мислейки се за равноправен участник в детската забава. Когато отначало животинката се присъедини към веселбата, хлапетата останаха с отворени от изумление устички, в които все липсваше по някое млечно зъбче. Минаха няколко дни, преди да свикнат с новия си приятел, но след това Прилепчо стана за тях не по-различен и необичаен от двете кутрета, които тичаха с лай подир малките си стопани по „пътечката“. Е, черното хвъркато зверче не беше кученце все пак, не сядаше да се чеше и да лови бълхи в козината си посред начертаната линия. И нямаше лошия навик да вдига задна лапа на най-неподходящи места и в най-неподходящи моменти…
— Синко, я ела насам! — прекъсна гледането на детската игра Сигина. Вълкодав се надигна и намести на гърба ножницата със Слънчев пламък. Не оставяше меча в стаята — чужда страна, че и то такава като Нарлак, не е място, където непредпазливостта да е простима. Прилепчо остана да лудува на двора с другите пакостници, до последния малчуган на един акъл с него. Вълкодав влезе в странноприемницата, размишлявайки за децата и припомняйки си как в своето време е щурял заедно с братята и сестричките си. Изведнъж му хрумна нещо уж просто, пък някак недокосвано досега от съзнанието му — че всички някога са били деца. Добри и смешни хлапета. Всички. Дори и сегванският кунс Винитарий, впоследствие наречен Людоеда. И малцина дребосъци са раснали без капка обич. Как тогава става така, че от тях излизат… мерзавци?
Прекрачи прага и тутакси забрави всички други мисли, освен една. В ноздрите му се промъкна благодатна миризма, каквато да усетиш в Нарлак е също толкова чудно, колкото да подушиш аромат на цъфтяща градина нейде на северните острови, сред вечните ледове. Ухаеше на постен борш6.
Сигина посочи пейката и Вълкодав седна покорен и шашнат. Лудата изчезна зад завесата към кухнята и след малко се върна с комат хляб и голяма паница, над която се вдигаше пара. Едва тогава вянинът повярва на носа си.
— Мъчно ли ти беше за родна гозба? — усмихна се Сигина и тържествено постави паницата на масата. В чорбата белееше сметана, гъсто плуваше зеленина от подправки.
— Ами ти, госпожо…? — смогна да промълви Вълкодав. Почти всякога се хранеше в самота, макар да бе посвикнал покрай Еврих да споделя трапезата с други хора. Граматикът обаче не си падаше по „варварската“ кухня. Ала Сигина… всъщност, кое ли племе тя наричаше родно? Вянинът още не бе намерил отговор на тази загадка. Ако не го смяташе за неучтиво, би попитал направо.
— Яж, яж, аз само ще те погледам, ще ти се порадвам… — махна тя с пешкира, в който бе донесла паницата. И наистина — седна да го гледа, подпряла с длан меката си буза. Вълкодав потръпна вътрешно, а без малко — и видимо, като се почувства притеснен и не на себе си… защото точно по същия начин го гледаше майка му. Пък и тя би могла да изглежда като Лудата, ако бе доживяла до днес. Мамо…
Сигина разсея, подплаши привиделия се образ:
— Хапвай, хапвай! Дано ти хареса.
Вълкодав опита борша. Не бе сварен кой знае колко умело, но старателно и с обич. Освен изхитрилото се да се запази ядливо ланско зеле, езикът и небцето на вянина разпознаха прясна млада коприва, киселец и всичко, успяло вече да поникне по тукашните градини и навярно в гората. Възрадва се стомахът му. Вълкодав загреба още, взе хляб, сдъвка залъка и благодарно проговори:
— Тук не готвят подобни гозби, госпожо. Откъде знаеш какво обича да вкусва народът ми?…
Сигина ласкаво се усмихна и, като с неприкрито удоволствие се любуваше как той яде, поясни:
— Моите синове не могат да се върнат при мен, докато са разделени. Но това не значи, че изобщо не ме навестяват. Понякога ми идват у дома… мислят си, глупавите, че уж не ги разпознавам. Един от тях ме посети десетина дни преди ти да дойдеш. И онзи път беше вянин. Той ми разказа как се готви вашият борш.
Дали не е същият вянин, минал и през хана на Четирите дъба? — запита се мислено Вълкодав. И още нещо — щом Лудата го е сметнала за свое дете, момъкът сигурно не е лош човек. Само да узная заради какво се скита сам-самичък в чужда страна… Трябва да я питам дали е разбрала от кой вянскирод е пътникът. Ако го е питала… инак надали ще знае… макар че, ето, разпозна в мен Сив пес…
6
Руските ястия „борш“ и „щи“ често много си приличат, като основната разлика е, че в сравнително по-познатия на българина борш има месо или поне животинска мазнина. — Бел.прев.