Гелвина не го слушаше.
— Не познавам майка ти, вянино — тихо рече тя. — Но заради нея няма да ти пожелая зло. Отказвам се от правото си на съд срещу теб, макар да го заслужаваш. Върни се при майка си, стига още да помниш пътя към дома й. Искам да се върнеш при нея жив и невредим. За да може да те прегърне така, както аз никога вече не ще прегърна моя Канаон…
Тя не повиши глас, за да я чуе Вълкодав, но той я чу. Спря на самия праг, обърна се и пак се поклони на жената — този път по вянски обичай, докосвайки с ръка пода.
Мастилото, което използваше за пътните си бележки Еврих, беше приготвено от Тилорн. Веднъж изсъхнало, то мъчно се изличаваше, не се даваше нито на вода, нито на сапун. Така граматикът не се тревожеше за ръкописите си при дъжд, ала изцапан с това мастило плат нямаше надежда за спасение. Както и капките, небрежно отронени от перото не върху пергамента, а паднали върху ръцете, изчезваха само заедно с горния слой кожа. Ако искаш — жули ги с пясък, ако щеш — чакай, докато се отлюспят сами.
Еврих предпочете първото. Той намери в купчината речен чакъл лек порест камък, строши го, оглади го в твърдата снага на една морена и се зае да търка коляното си, като от време на време топваше камъка във водата. Двамата с Вълкодав нямаха желание да се връщат веднага в странноприемницата след срещата си с Гелвина, затова отидоха до реката. Там ги завари Прилепчо, горд от разправата си с бича. Зверчето кацна на камък до дълбока яма, оставена от наводнението, шавна с големите си уши и се втренчи във водата. Бе забелязал попови лъжички и сега лакомо ги наблюдаваше, ала не му стискаше да се мокри. Съзерцанието увлече малкия ловец, той мърдаше и подскачаше върху харесания камък. Плоският къс гранит се оказа нестабилен и накрая с плясък се катурна в локвата. Прилепчо излетя припряно и кихна оскърбено подир стрелналите се да бягат попови лъжички, после се премести на друг, по-солиден камък. И оттам, запазвайки достойнството си, почна да се озърта и да се преструва, че вкусните обитатели на ямата хич не го вълнуват. Вълкодав се усмихна на животинчето. Просъхналият чакъл бе рижавобелезникав, еднообразен и безинтересен. Под водата обаче същите камъчета приличаха на разпръснати парченца пъстър яспис7.
Граматикът скоро установи, че по-лесно ще одере до месо кожата си, отколкото да се избави от дълбоко проникналото мастило. Хвърли със съжаление порестия камък и подстави под слънчевите лъчи коляното си, станало много гладко на допир и твърде чувствително. Няколко дни Еврих сякаш нарочно щеше да бута с това коляно всички издатини и да го подлага на шибащите вейки на храсти и жилави треви.
— Знаеш ли — каза той, замислено преглеждайки за кой ли път неизтребимите черни петна, — когато бях дете, неспирно ми повтаряха колко съм разсеян и немарлив. Другарувах с едно хлапе, което учеше писмо и четмо при друг наставник. Веднъж седях и го чаках след уроците му, за да играем заедно. Той излезе и видях, че пръстите му са целите в мастило. И знаеш ли какво си помислих тогава?…
Вълкодав промълви за първи път, откакто бяха напуснали дома на наместника:
— Че приятелчето ти е по-немарливо от теб.
Еврих доволно се засмя:
— Бива си те!… Ама не позна! Рекох си — ето един наистина прилежен ученик! Търпелив, спретнат, внимава… Как да се меря с него!…
Вълкодав пак се усмихна. Не че схвана какво толкова забавно имаше в детския спомен на арантянина. Имаше съвсем различни спомени. Ценното беше, че Еврих споделя доста съкровени неща, а това струваше много, наистина много. Обикновено не си позволяваше толкова приятелско общуване, все имаше едно наум, че съдбата го е наказала със спътник, който е пропаднал дивак, пън, от какъвто надали може да се издялка нещо като нормален човек.
Навярно, реши Вълкодав, и нему е тежко да си спомни за Канаон…
Отгоре по стръмнината на брега изшумоля трева и вянинът се обърна по посока на звука миг след като натам насочи любопитна муцунка Прилепчо. Над ръба на склона се появи светлокосо момче. Вълкодав беше го мярнал в свитата на Кавтин и по везмото на дрехите го определи като роб, неволник… Отрокът се спусна към тях по пътеката и се приближи с поклони. Държеше къс брезова кора — нарлаките, както и съседните им народи, я употребяваха да записват неща, които не си струва дълго да се пазят; та нали кората сама си расте, не е пергамент…
— Господине — обърна се към Еврих невръстният роб, като при това страхливо поглеждаше към Вълкодав. — Господарят ми, благородният Кавтин, син на Кавтин Стоте друма, нареди да те намеря и да ти предам това писмо. И още ми заръча да ти кажа следните слова… Умолявам те, не се гневи, тези слова не са мои, а на господаря ми, нека го топли Свещеният огън… Той ми заръча да кажа: помоли достойния арантянин да прочете… ох, само не ми се сърдете и не ме бийте… помоли достойния арантянин да прочете на вянското копеле това писмо, да го разтълкува на тъпоумния варварин, за да разбере онзи за какво иде реч…