Спокойствие и да поразсъждаваме, казах си. Ако бях индивид, който под претекст, че продава bric-à-brac24, фалшифицира документи и е избрал да живее в един от най-съмнителните квартали на Париж, не изглеждаше невероятно да дам подслон на човек, замесен в нечисти машинации. Но да забравя на кого съм дал убежище ми се виждаше ненормално.
Чувствах нужда да погледна назад и изведнъж самият ми дом взе да ми изглежда непознато място, което може би криеше и други тайни. Започнах да го изследвам, сякаш е нечие чуждо жилище. От кухненската врата надясно се откриваше спалнята, наляво салонът с обичайните мебели. Отворих чекмеджетата на писалището, където бяха работните ми принадлежности, писците, шишенцата с различни мастила, листа бяла (или пожълтяла) хартия в различни формати и от различни епохи; на полиците освен книги бяха кутиите с документите ми и един стар табернакул от орех. Тъкмо се опитвах да си спомня за какво служи, когато чух, че долу се звъни. Слязох да прогоня натрапника и видях една старица, която като че ли познавах. През стъклото тя ми каза:
— Изпраща ме Тисо!
Наложи се да я пусна; защо ли бях избрал тази парола?
Старицата влезе, разгъна едно парче плат, което притискаше до гърдите си, и ми показа двайсетина нафори.
— Абат Дала Пикола ми каза, че ви интересуват.
Изненадващо за самия себе си се чух да казвам „разбира се“ и попитах колко струват. Десет франка едната, каза старицата.
— Да не сте луда — отвърнах й аз от чисто търговски инстинкт.
— Вие сте луди с вашите черни литургии. Да не е лесно за три дни да обиколиш двайсет църкви, да се причестиш, като внимаваш устата ти да е суха, коленичила да прикриваш лице с дланите си и да се опиташ да изплюеш нафората, без да се овлажни, да я пуснеш в торбичката, която носиш в пазвата си, така че да не забележат нито кюрето, нито богомолците до теб? Да не говорим за светотатството и за ада, където ще ида. Та както ви е угодно, това прави двеста франка, в противен случай отивам при абат Булан.
— Абат Булан25 умря, май не събирате отскоро нафори — отвърнах й почти машинално. После реших, че при целия този хаос в главата ми е най-добре да следвам инстинкта си и да не разсъждавам много-много.
— Хайде добре, взимам ги — казах и платих. И се сетих, че трябва да оставя парченцата в табернакула в кабинета ми в очакване на клиенти, които се интересуват от тях. Работа като работа.
Общо взето всичко ми изглеждаше делнично, познато. Въпреки това усещах около себе си мириса на нещо сякаш зловещо, което ми се изплъзваше.
Качих се в кабинета и забелязах, че в дъното има врата, закрита с дебела завеса. Отворих я, като предварително бях наясно, че ще вляза в коридор, който ще е толкова тъмен, че ще мога да вървя по него само с лампа. Коридорът приличаше на склад за театрален реквизит или на задното помещение на вехтошарски магазин на Храма. По стените бяха окачени най-различни облекла, селска носия, дрехи на карбонар, на пощенски раздавач, на просяк, войнишки шинел и панталони, а до дрехите допълненията към тях. Върху дървена масичка бяха грижливо подредени десетина калъпа, а отгоре им също толкова перуки. В дъното имаше coiffeuse26, подобна на масичките в гримьорните на актьорите, осеяна с бурканчета белило и червило, с черни и тъмносини моливи, със заешки крачета, пухчета, четчици, ролца.
Коридорът завиваше в прав ъгъл и в дъното имаше стая, по-светла от моите, защото гледаше към улица, различна от сбутаната улица „Мобер“. И наистина, като погледнах от прозореца, долу беше улица „Метр Албер“.
От стаята една стълбичка водеше към улицата, и това е. Жилището беше едностайно, нещо средно между кабинет и спалня, обзаведено с изчистени тъмни мебели, маса, малка пейка за коленичене при молитва, легло. В близост до изхода имаше кухничка, а до стълбището chiotte27 с мивчица.
Това явно беше pied-à-terre28 на някой духовник, с когото би трябвало да съм имал някакво вземане-даване, нали апартаментите ни бяха свързани. При все това, макар и всичко да ми напомняше за нещо, всъщност ми се струваше, че влизам тук за първи път.
25