Навсякъде се издигаха барикади и на тях заставаше очевидно ентусиазирано население дори в кварталите, враждебни на Комуната, като този около Операта или на Фобур Сен Жермен, където националните гвардейци измъкваха от домовете им най-изискани дами и ги подканяха да струпват на улицата най-ценните си мебели. Опъваха въже през улицата, за да очертаят бъдещата барикада, и всеки слагаше по някой камък или паве, извадено от настилката, или чувал с пясък; от прозорците се хвърляха столове, скринове, пейки и дюшеци, понякога със съгласието на живеещите там, но по-често хората плачеха, сгушили се в последната стая на изпразнените си апартаменти.
Един офицер посочи войниците си, които работеха усърдно, и ми каза:
— Помогнете и вие, гражданино, отиваме да мрем и за вашата свобода!
Престорих се, че и аз действам, отидох да взема една табуретка, паднала в края на улицата, и свърнах зад ъгъла.
Истината е, че поне от един век насам на парижаните им харесва да правят барикади и че се разпиляват при първия оръдеен изстрел; барикадите се правят, за да се почувстват герои, но колко от тия, дето ги правят, остават до решаващия момент? Правят като мен и на барикадите остават само най-глупавите, за да ги разстрелят на място.
Само от балон във въздуха можеше да се разбере как вървят нещата в Париж. Имаше слухове, че Военното училище, където се съхраняваха оръдията на Националната гвардия, е било превзето, според други имало боеве на площад „Клиши“, според трети германците позволявали на правителствените части да минат от север. Във вторник беше завзет Монмартър и четирийсет мъже, три жени и четири деца били закарани на мястото, където комунарите бяха разстреляли Льоконт и Тома, накарани да коленичат и на свой ред разстреляни.
В сряда видях много обществени сгради, обзети от пламъци, като например Тюйлери, някой разправяше, че бил запален от комунарите, за да спрат настъплението на правителствените части, и освен това, че имало якобинки, в които се бил вселил Сатаната, pétroleuses109, които обикаляли с кофи нафта и разпространявали пожарите, друг пък се кълнеше, че причината били гаубиците на правителствените части, а пък някои виняха старите бонапартисти, които се възползвали от случая да унищожават компрометиращи документи — аз пък още от пръв поглед си казах, че ако бях на мястото на Лагранж, бих направил точно така, после си помислих, че добрият агент крие, но никога не унищожава информацията, защото тя винаги може да потрябва да шантажираш някого.
Нали съм си добросъвестен, макар и много изплашен да не се озова в центъра на някоя битка, за последен път отидох в гълъбарника, където намерих съобщение от Лагранж. Пишеше, че няма нужда повече да поддържаме връзка с гълъби, и ми даваше един адрес в близост до Лувъра, който вече беше окупиран, както и парола, за да минавам през постовете на правителствените войски.
Точно в този момент научих, че правителствените сили са стигнали до Монпарнас, и си спомних, че в Монпарнас ме бяха завели в мазето на един търговец на вино, откъдето се влизаше в подземен тунел, който минаваше по продължение на улица „Асас“, стигаше до улица „Шерш Миди“ и излизаше в подземието на изоставен склад в една сграда на кръстовището Кроа Руж, все още под пълния контрол на комунарите. Като се има предвид, че до този момент подземните ми издирвания не бяха послужили за нищо, а трябваше да покажа, че си заслужавам възнаграждението, отидох при Лагранж.
Минах през кордона от редовни войници, на които можех да кажа паролата си, и ме заведоха в една стая, където някакви хора забождаха разноцветни кабарчета по една голяма карта на града. Не видях Лагранж и попитах къде е. Към мен се обърна един господин на средна възраст с изключително правилни черти (искам да кажа, че не бих намерил нито една характерна черта, която да посоча, ако се опитам да го опиша) и ме поздрави възпитано, без да ми подава ръка.
— Капитан Симонини, предполагам. Казвам се Ебютерн. Отсега нататък каквото сте правили с господин Лагранж ще го правите с мен. Знаете ли, дори държавните служби трябва да се обновяват, особено в края на война. Господин Лагранж излезе в заслужена пенсия, може би сега е на риба някъде, далеч от тази неприятна бъркотия.
Не беше моментът да задавам въпроси. Обясних му за прохода под улица „Асас“ до Кроа Руж и Ебютерн каза, че е много полезно да се предприеме операция на Кроа Руж, защото до него стигнали сведения, че комунарите щели да струпат много войски в очакване на правителствените части от юг. Така че ми нареди да чакам при търговеца на вино, чийто адрес му дадох, идването на малка група brassardiers.