За да могат да работят, повечето от комунарите бяха оставили оръжията си на купчини, така че обстрелът от прозорците ги завари неподготвени. Те бързо ги взеха отново, но не разбираха откъде идват изстрелите и започнаха да стрелят на височина колкото човешки бой към улица „Дьо Грьонел“ и улица „Дю Фур“, та се наложи да се отдръпна от страх да не почнат да стрелят и към улица „Дю Вийо Коломбие“. После някой разбра, че врагът стреля от високо, и започна размяна на изстрели от кръстовището към прозорците и обратно, само че правителствените войници виждаха добре по кого стрелят и се целеха точно, докато комунарите не разбираха кои точно прозорци да мерят. Накратко казано, беше си касапница, а в това време от кръстопътя се чуваха викове, че има предателство. Винаги е така, провалиш ли се в нещо, търсиш кого да обвиниш за собствената си некадърност. Какво ти предателство, си казвах, не знаете как да се биете вие, това да не ви е като да правите революция…
Най-накрая някой разбра в коя сграда са правителствените войници и оцелелите взеха да опитват да разбият портала. Предположих, че към този момент brassardiers отново са слезли в подземието и комунарите са намерили сградата празна, но реших да не стоя там да чакам какво ще се случи. После научих, че правителствените войници наистина дошли от улица „Дю Шерш Миди“ и били многобройни, така че последните защитници на Кроа Руж сигурно са били пометени.
Добрах се до моята задънена улица по малките улички, като избягвах да се доближавам до местата, откъдето се чуваше стрелба. По стените имаше току-що залепени плакати, на които Комитетът за обществено спасение призоваваше гражданите за последна битка („Aux barricades! L’ennemi est a nos murs. Pas d’hésitatitions!“110).
В една бирария на улица „Сотон“ научих последните новини: седемстотин комунари били разстреляни на улица „Сен Жак“, избухнал барутният погреб при Люксембургския дворец, за отмъщение комунарите извели от затвора на улица „Рокет“ няколко заложници, между които архиепископът на Париж, и ги изправили пред стената. С разстрела на архиепископа на Париж беше достигната точката, от която не можеше да има връщане назад. За да има връщане към нормалния живот, кървавата баня трябваше да е пълна.
Но докато ми разказваха за тези събития, влязоха няколко жени, приветствани с ликуване от клиентите на заведението. Бяха les femmes111, които се връщаха в своята brasserie! Правителствените войски бяха довели със себе си от Версай проститутките, забранени от Комуната, и започваха да ги пускат из града, сякаш за да дадат знак, че всичко отново става както си е било.
Не можех да остана сред тази паплач. Премахваха единственото добро нещо, сторено от Комуната.
През следващите дни Комуната угасна след един последен сблъсък с хладно оръжие на гробището „Пер Лашез“. Говореше се, че сто четирийсет и седемте оцелели били заловени и разстреляни на място.
Така се научиха да не си пъхат гагата в неща, които не ги засягат.
18.
Протоколите
Из дневниците от 10 и 11 април 1897