Попитах го как така обвинява в сатанизъм и черна магия противници като Гета и Пеладан, докато според парижките клюки те пък на свой ред обвиняват в сатанизъм него самия.
— Ех — каза ми той, — в света на окултните науки границите между Злото и Доброто са много тънки и Доброто за някои е Зло за други. Понякога като в старите приказки разликата между фея и вещица е само във възрастта и красотата.
— Но как действат тези магии?
— Казват, че Великият майстор от Чарлстон се скарал с някой си Горгас от Балтимор, глава на отцепнически шотландски култ. Подкупил перачката му и успял да се сдобие с негова носна кърпичка. Сложил я да кисне в солена вода и всеки път, когато добавял сол, промърморвал: „Sagrapim melanchtebo rostromouk elias phitg“. После изсушил плата на огън от клончета от магнолия и в продължение на три седмици всяка сутрин се обръщал с призив към Молох с протегнати ръце и държал носната кърпичка така, сякаш я принася в жертва на демона. На третата събота изгорил носната кърпа в пламък от спирт, сложил пепелта върху бронзов поднос, оставил я така цяла нощ, на сутринта я омесил с восък и направил от нея кукла, човече. Такива дяволски творения се наричат dagyde149. Сложил този dagyde под кристален глобус, захранван от пневматична помпа, с която създал в глобуса вакуум. От този момент противникът му започнал да усеща ужасни болки и не можел да разбере от какво са.
— И умрял ли от тях?
— Това са тънкости, може би целта не е била да се стига дотам. Важното е, че с магията може да се действа от разстояние, и това е, което Гета и неговите хора правят с мен.
Не можел да ми каже повече, но Диана, която слушаше, го гледаше с обожание.
В подходящия момент след натиск от моя страна Батай отдели цяла глава на присъствието на евреите в масонските секти, като стигна чак до окултистите от осемнайсети век и разкри съществуването на пет хиляди масони евреи, обединени тайно наред с официалните ложи, така че техните ложи нямаха имена, а бяха обозначени само с цифра.
Действахме своевременно. Струва ми се, че точно през онези години в някакъв вестник започна да се употребява хубавият израз антисемитизъм. Ставахме част от „официално“ течение, спонтанното недоверие към евреите ставаше доктрина, подобно на християнството или идеализма.
На тези събирания присъстваше и Диана и щом споменахме еврейските ложи, тя на няколко пъти повтори: „Мелхиседек“. Какво ли си спомняше? После продължи:
— По време на патриаршеския съвет отличителният знак на евреите масони… сребърна верижка на врата, на която виси златна плочка… представлява скрижалите на Закона… закона на Мойсей…
Идеята беше добра и ето че нашите евреи, събрани в храма на Мелхиседек, си разменяха опознавателни знаци, пароли, поздрави и клетви, които явно бяха еврейски, като Grazzin Gaizim, Javan Abbadon, Bamachec Bamearach, Adonai Bego Gal-chol. Естествено, единственото, което се вършеше в ложата, беше да се заплашва Светата римска църква и както обикновено Адонаи.
Така Таксил (прикриван от Батай), от една страна, задоволяваше своите поръчители духовниците, а от друга, не дразнеше кредиторите си евреи. Макар че вече би могъл и да се разплати с тях: за първите пет години Таксил получи от доходи от права триста хиляди франка (чисти), от които впрочем шестдесет хиляди бяха за мен.
Към 1894 година вестниците пишеха непрекъснато за един армейски капитан, някой си Драйфус, който продал военна информация на германското посолство. Сякаш нарочно престъпникът беше евреин. Дрюмон веднага се зае със случая на Драйфус, а на мен ми се струваше, че и свитъците на „Дяволът“ трябва да допринесат със смайващи разкрития. Таксил обаче твърдеше, че е по-добре да не се замесваме в шпионски истории.
Едва впоследствие разбрах това, което той бе усетил интуитивно: че да се говори за еврейския принос към масонството е на сметка, но да се обвинява Драйфус означава да се инсинуира (или разкрие), че освен евреин Драйфус е също и масон, а това не би било особено разумен ход, като се има предвид, че масонството процъфтяваше във войската и мнозина измежду висшите офицери, които изправяха Драйфус пред съда, сигурно бяха масони.
Пък и не ни липсваха други полета за работа — и от гледна точка на публиката, която си бяхме създали, нашите карти бяха по-силни от картите на Дрюмон.
Приблизително година след появата на „Дяволът“ Таксил ни каза: