— В крайна сметка всичко, което излиза в „Дяволът“, е дело на доктор Батай и защо трябва да му се вярва? Нужна ни е паладианка, която се е кръстила, за да ни разкрие най-загадъчните тайни на сектата. Пък и виждали ли сте някога хубав роман без жена? Представихме София Сафо в неприятна светлина, тя не може да предизвика симпатията на читателите католици дори да се кръсти. Трябва ни някой, който от пръв поглед да изглежда мил, макар и все още сатанист, а лицето му да е сякаш озарено от идващото всеки момент кръщение, една наивна паладианка, попаднала в мрежите на франкмасоните, но която малко по малко се освобождава от това иго и се прислонява отново в обятията на религията на дедите си.
— Диана — казах веднага. — Диана е почти живият образ на това в какво може да се превърне една кръстила се грешница, като се има предвид, че е ту едната, ту другата почти по команда.
И ето, че в свитък номер 89 на сцената излезе Диана.
Бе представена от Батай, но за да се направи появата й по-истинска, тя веднага му написа писмо, в което казваше, че не е много доволна от начина, по който е представена, като дори критикуваше илюстрацията, на която беше нарисувана в стила на „Дяволът“. Трябва да кажа, че портретът беше по-скоро на мъж и ние незабавно придадохме на Диана по-женствен образ, като твърдяхме, че е направен от художник, който я посетил в парижкия й хотел.
Диана направи дебюта си в списанието Le Palladium régénère et libre150, нещо като орган на паладианците отцепници, които имаха смелостта да опишат в най-малки подробности култа към Луцифер и светотатствените изрази, използвани по време на ритуалите. Ужасът, който вдъхваше паладианството, изповядвано по този начин, беше толкова очевиден, че някой си каноник Мюстел в своето Revue Catholique151 говореше за отцепническото течение на Диана като за преддверие към приемане на кръщението. Диана даде признаци на живот и изпрати на Мюстел две банкноти по сто франка за неговите бедни. Мюстел призова читателите си да се молят Диана да приеме вярата.
Кълна се, че Мюстел не беше нито измислен, нито платен от нас, но той сякаш следваше нашия сценарий. Към неговото списание се присъедини и La Semaine Religieuse152, вдъхновена от монсиньор Фава, епископ на Гренобъл. Всеки, който се беше абонирал за свитъците на Palladium Régénère (който, разбира се, спря да излиза), можеше да прехвърли абонамента си върху Mémoires или да си получи парите обратно. По мое впечатление, с изключение на няколко фанатици читателите приеха преминаването на другата страна на барикадата. Всъщност след като прие кръщението Диана разказваше също толкова невероятни истории, колкото и като грешница, а именно от това се нуждаеше публиката — и такава беше основната идея на Таксил, а не разликата между разказа за любовните забежки на Пий Девети и хомосексуалните ритуали на някой сатанист масон. Хората искат да четат за забранени неща, и това е.
А именно забранени неща обещаваше Диана: „Ще напиша за всичко, което ставаше в Триъгълниците и на което попречих, доколкото ми стигнаха силите, какво винаги съм презирала и какво съм смятала за добро. Ще отсъди публиката…“
Браво на Диана. Бяхме създали един мит. Тя не знаеше, живееше в забвението, дължащо се на лекарствата, които й даваха, за да я държат спокойна, и се подчиняваше само на нашите (Боже мой, не, на техните) ласки.
В съзнанието ми отново изплуват моменти на силна възбуда. В покръстената Диана се съсредоточаваха страстите и любовта на свещеници и епископи, майки с деца, покаяли се грешници. Пелрен разказваше, че някоя си Луиз, тежко болна, отишла на поклонничество в Лурд под закрилата на Диана и се излекувала чудодейно. „Ла Кроа“, най-големият католически всекидневник, писа: „Току-що прочетохме коректурите на първия вариант на «Мемоарите на една бивша паладианка», които мис Вон започва да публикува, и все още сме в плен на неизразимо вълнение. Колко възхитителна е Божията благодат в душите, които й се отдадат…“ Някой си монсиньор Лазарески, делегат на Светия престол в Централния комитет на Антимасонския съюз, в чест на покръстването на Диана накарал да отслужат тридневна литургия за благодарност в църквата „Сакро Куоре“ в Рим, а химн за Жана д’Арк, приписван на Диана (само че беше ария от някаква оперета, композирана от един приятел на Таксил за не знам кой мюсюлмански султан или халиф), беше изпълнен на антимасонските празненства на Римския комитет и в някои базилики.