Тук всички цени са безумни, едно яйце струва четири гроша, една ливра хляб шест гроша, една либра месо трийсет гроша. Не знам дали само защото островът е беден и обитателите му унищожават оскъдните му ресурси, или защото жителите на Палермо са решили, че гарибалдийците са манна небесна, и ги скубят както си поискат.
Срещата между двамата велики мъже в Двореца на Сената („Като в кметството в Париж през 1830 г.!“, възкликна възторжено Дюма) беше много театрална. Не мога да кажа кой от двамата беше по-добър като комедиант.
— Скъпи Дюма, липсвахте ми — провикна се генералът към Дюма, който му поднасяше почитанията си. — Тоест не на мен, а на тези мъже. Те са великани!
А после на своите:
— Дайте веднага на господин Дюма най-хубавия апартамент в двореца. Нищо не е достатъчно добро за човек, донесъл ми писма, в които се съобщава, че ще пристигнат две хиляди и петстотин души, десет хиляди пушки и два парахода!
Гледах героя с недоверието, с което след смъртта на баща ми гледах на всеки герой. Дюма го беше описал като някакъв Аполон, на мен обаче ръстът му ми се струваше скромен, беше не рус, а русоляв, с къси криви крака, и ако се съди по походката му, страдаше от ревматизъм. Видях колко трудно се качва на коня, и то с помощта на двама от хората си.
Към края на следобеда под прозорците на кралския дворец се събра тълпа с викове „Да живее Дюма, да живее Италия!“. На писателя това явно му доставяше удоволствие, ала ми се стори, че цялата работа е организирана от Гарибалди, който добре знае колко суетен е приятелят му и има нужда от обещаните пушки. Пуснах се сред тълпата и се мъчех да разбера какво си говорят хората на неразбираемия си диалект, който прилича на африкански говор, но все пак не ми убягна една размяна на реплики: един попита друг кой е този Дюма, на когото вика „Да живее!“, а другият му отговори, че бил някакъв черкезки княз, дето се къпел в злато и бил дошъл да даде парите си на Гарибалди.
Дюма ме представи на неколцина от хората на генерала. Режещият взор на единия от адютантите на генерала, страшния Нино Биксио70, така ме прободе, че се изплаших и се дръпнах. Налагаше се да намеря някоя странноприемница, от която да влизам и да излизам, без да ме забележи никой.
В очите на сицилианците съм гарибалдиец, а в очите на експедиционния корпус съм свободен журналист.
Видях отново Нино Биксио, докато минаваше през града на кон. Говори се, че той е истинският главнокомандващ на експедицията. На Гарибалди умът му е другаде, все мисли какво да направи на следващия ден, бива го да предвижда атаките и бойците, но тъкмо Биксио мисли за това какво трябва да се направи. Докато минаваше, чух един гарибалдиец да казва на другаря си:
— Виж го само как гледа, сякаш мята светкавици. Профилът му реже кат’ сабя! Биксио! Самото му име напомня за мълния!
Ясно е, че Гарибалди и неговите помощници са хипнотизирали тези доброволци. Лошо. Прекалено обаятелните водачи веднага ги обезглавяват в името на благото и спокойствието на кралствата. Господарите ми в Торино са прави: този мит за Гарибалди не бива да се разпространява и на север, защото всичките му там миниатюрни кралства току-виж надянали червените ризи и така ще ни докарат републиката.
(15 юни) Трудно е да се говори с местните хора. Единственото ясно нещо е, че се опитват да се възползват от всеки, който им заприлича на пиемонтец, както казват те, нищо че сред доброволците има малко пиемонтци. Намерих гостилница, в която мога да хапвам евтино разни гозби с невъзможни за произнасяне имена. Тъпча се до задушаване с нещо като питки, пълнени с далак, добре че с хубавото тукашно вино все пак могат да се ядат. Докато вечерях, се запознах с двама доброволци, някой си Аба, лигуриец на не повече от двайсет години, и някой си Банди, журналист от Ливорно на горе-долу моя възраст. Благодарение на разказите им си представих пристигането на гарибалдийците и първите им битки.
— Да знаете само, драги Симонини, слизането на брега в Марсала беше истински цирк! Значи пред нас са бурбонските кораби, „Стромболи“ и „Капри“, нашият „Ломбардо“ се натъква на скала и Нино Биксио казва, че е по-добре да го пленят с дупка в търбуха, отколкото цял-целеничък, та ще трябва да потопим и „Пиемонт“. Истинско разхищение, викам си, ама Биксио си беше прав, не трябваше да подаряваме два кораба на бурбонците, пък и нали така правят великите пълководци — изгаряш всички кораби, след като слезеш на брега, за да не можеш да се върнеш. „Пиемонт“ започва дебаркирането, от „Стромболи“ започват да стрелят с оръдия, но стрелбата нещо засича. Командирът на един английски кораб се качва на борда на „Стромболи“ и казва на капитана, че на сушата има английски поданици и следователно ще го държи отговорен за евентуалния международен инцидент. Нали знаете, че заради търговията с вина англичаните имат в Марсала сериозни икономически интереси. Командирът на бурбонците отвръща, че не го е грижа за никакви международни инциденти, и заповядва пак да се стреля, но оръдието пак засича. В крайна сметка бурбонските кораби произвеждат няколко изстрела, които обаче не причиняват никакви щети, освен че разполовяват едно куче.
70