Знам само, че като пристигнах в Париж, естествено, бях притеснен (в крайна сметка бях в изгнание), ала попаднах под очарованието на града и реших, че ще живея тук до края на живота си.
Не знаех колко време ще трябва се препитавам с парите, които имах, така че взех под наем една стая в квартала близо до река Биевър. Цяло щастие беше, че можех да си позволя самостоятелна стая, защото в тия коптори в една-единствена стая има по петнайсет сламеника, като понякога няма и прозорци. Мебелировката се състоеше от остатъците на нечие преместване, чаршафите кирливи, имаше цинково легенче за миене, кофа за по малка нужда, нямаше нито един стол, да не говорим за сапун и кърпа. На стената имаше надпис ключовете да се оставят от външната страна на бравата — за да не се губи времето на полицаите, които честичко нахлуваха и хващаха спящите за косата, оглеждаха ги хубавичко на светлината на фенер, оставяха тези, които не разпознаваха, и завличаха долу онези, заради които бяха дошли, като ги налагаха с юмруци, за да не се съпротивляват.
Що се отнася до храненето, на улица „Пти Пон“ открих една кръчмичка, където се ядеше за нищо пари: цялото развалено месо, дето месарите от Халите изхвърляха на боклука — зеленясало там, където са мазнините, и почерняло там, където е постно — още в зори се събираше, позамиваше се, посипваше се щедро със сол и пипер, киснеха го в оцет, окачваха го за четирийсет часа на чист въздух в дъното на двора и така беше готово за клиентите. Дриснята сигурна, цената достъпна.
Като се вземат предвид навиците ми от Торино, както и обилното хранене в Палермо, след няколко седмици нямаше да съм жив, ако не бяха дошли първите плащания от онези, към които ме бе насочил кавалер Бианко. Едва тогава започнах да си позволявам да ходя в „Нобло“ на улица „Юшет“. Влизаше се в голяма зала, която гледаше към един стар двор, като трябваше сам да си носиш хляба. Близо до входа зад касата седеше съдържателката заедно с трите си дъщери: отмятаха луксозните гозби като ростбифа, сиренето и мармалада или раздаваха по една варена круша с два ореха. Зад касата пускаха само който поръчваше поне половин литър вино, тоест занаятчии, безпарични художници, писари.
Като минеш касата, се стигаше до кухнята, където на огромна печка се готвеше яхния с овче, заешко или говеждо и пюре от грах или леща. Нямаше сервитьори, трябваше сам да си вземеш чинията и приборите и да се наредиш на опашка пред готвача. Така, блъскайки се един друг, гостите се движеха с пълните чинии в ръце, докато не успеят да седнат на огромната table d’hôte75. Два гроша за бульона, четири за говеждото и десет за хляба, който си носиш отвън, и ето, че си се нахранил за четирийсет гроша. Всичко ми изглеждаше прекрасно, а пък и забелязах, че между посетителите има и хора с добро положение, които ходеха там да се поотпуснат.
Впрочем, още преди да мога ходя в „Нобло“ не съжалявах за онези първи седмици в пъкъла: завързах полезни познанства и опознах една среда, в която след това можех да плувам като риба във вода. И като слушах какво се говори из тези улички, открих други улици в други квартали на Париж, като например улица „Лап“, цялата с магазини за стара железария, предназначена както за занаятчиите и семействата, така и за недотам лицеприятни дейности с шперцове или подправени ключове, имаше дори и кинжали с пружина, които можеш да държиш в ръкава си.
Стремях се да стоя в стаята колкото е възможно по-малко и си позволявах само удоволствията, предназначени за парижанина с празни джобове: да се разхождам по булевардите. Дотогава не си бях давал сметка колко по-голям е Париж от Торино. Бях запленен от гледката на хора от всякакви социални слоеве, които минаваха покрай мен, само малцина излезли по работа, повечето просто за да се разгледат взаимно. Парижанките с добро положение се обличаха с много вкус и привличаха вниманието ми ако не те самите, то най-малкото с тоалетите си. За съжаление по тротоарите се разхождаха и онези парижанки, които бяха, как да кажа, от лошите, доста по-наивни в опитите си да се облекат така, че да привлекат вниманието на нашия пол.
И те бяха проститутки, е, не толкова вулгарни, колкото онези, дето по-късно щях да срещна в brasseries à femmes, а предназначени за господа с добро материално положение, и това личеше от дяволската изкусност, с която съблазняваха жертвите си. По-късно мой информатор ми обясни, че едно време на булевардите се виждали само гризетките, млади доста празноглави жени, не чак девствени, но неинтересуващи се от материални неща, те не искали от любовниците си дрехи и бижута, защото любовниците им били по-бедни от тях самите. После изчезнали, също като расата на джуджетата. След тях се появила lorette, или biche, или cocotte76 не че била по-духовита или образована от гризетката, но пък искала кашмир и дантели. Във времената, когато пристигнах в Париж, lorette беше заместена от куртизанката: любовниците й бяха много богати и тя имаше диаманти и карети. Куртизанките рядко се появяваха по булевардите. Тези дами с камелии си бяха избрали за морален принцип да нямат нито сърце, нито чувства, нито признателност, и най-важното беше да знаят как да използват импотентните мъже, които плащат, за да ги показват в ложите на Операта.