Междувременно се свързах с Клеман Фабър дьо Лагранж. Онези от Торино ме бяха насочили към една канцелария в една неголяма, на вид запусната сграда, намираща се на улица, която предпазливостта на занаята ми ме сдържа да посоча дори на този лист, който никой никога няма да прочете. Мисля, че Лагранж отговаряше за Политическия отдел на Главната дирекция за Обществена безопасност, само не разбрах дали се намира на върха, или в основата на тази пирамида. Изглеждаше сякаш над него няма никого, а и да ме подложат на изтезания, пак не бих могъл да кажа нищо повече за тази машина за събиране на политическа информация. Всъщност дори не знаех Лагранж има ли, или не канцелария в тази сграда: писах му на въпросния адрес, за да го уведомя, че нося препоръчително писмо от кавалер Бианко, и след два дни получих съобщение да го чакам в преддверието на катедралата „Света Богородица“. Щях да го позная по червения карамфил на ревера. Оттогава Лагранж непрекъснато се срещаше с мен на най-немислими места, кога кабаре, кога църква, кога градина — и никога два пъти на едно и също място.
Тогава Лагранж се нуждаеше само от някакъв документ, направих му го и излезе перфектен, та затова веднага ме оцени положително и от този момент заработих за него като indicateur77, както се казва разговорно по тези места, и всеки месец получавах по триста франка плюс сто и трийсет за разноски (и в изключителни случаи по някой подарък, а документите се плащаха отделно). Империята харчи доста пари за информаторите си, със сигурност повече от Сардинското кралство, чувал съм, че от седеммилионния бюджет на полицията за една година два милиона са за събирането на политическа информация. Според друг слух обаче бюджетът е четиринайсет милиона, но от него трябва да се плащат овациите при преминаването на императора, парите на корсиканските бригади за наблюдение на мадзинистите и парите на провокаторите и истинските шпиони.
От Лагранж печелех към пет хиляди франка годишно, но чрез него ме представиха и на частни клиенти, така че доста бързо успях да създам сегашната си кантора (или brocantage78) за прикритие. Като се пресметне, че за едно фалшиво завещание можех да взема и хиляда франка, а осветените нафори ги продавах за по сто, защото не беше много лесно да се намират в големи количества, с четири завещания и десет нафори си докарвах още пет хиляди франка от кантората и с тези десет хиляди франка годишно бях заможен буржоа, както казват в Париж. Естествено, това не беше сигурен доход и мечтата ми беше да имам не десет хиляди франка доход, а рента, за което с трите на сто държавни облигации (най-сигурните) би трябвало да събера капитал от триста хиляди франка. Тази сума беше във възможностите по това време на някоя куртизанка, а не на някакъв си там съвършено неизвестен нотариус.
Докато чаках да ми дойде късметът, успях от зрител да се превърна в актьор на парижките удоволствия. Никога не ме е интересувал театърът, ония ужасни трагедии, в които декламират все в александрини, а залите на музеите ме натъжават. Обаче Париж предлагаше нещо друго: ресторантите.
За първия, който реших да си позволя — нищо че беше много скъп, — бях чул да се говорят чудеса още в Торино. Беше „Гран Вефур“, под арките на Пале Роял; още Виктор Юго го е посещавал, ходел там заради овнешките ребра с бял фасул. Другият, който веднага ме плени, беше „Кафе Англе“, на ъгъла на улица „Грамон“ и на булевард „Италиен“. Този ресторант някога бил предназначен за кочияши и слуги, но сега около масите му седеше tout Paris79. Там открих les pommes Anna, les écrevisses bordelaises, les mousses de volaille, les mauviettes en cerise, les petites timbales à la Pomapdour, le cimier de chervreuil, les fonds d’artichauts à la jardinière, сорбетите с шампанско. Само като се сетя за тези названия и си казвам, че животът заслужава да се живее.