Освен ресторантите силно ме привличаха и passages. Обожавах пасажа Жофроа, може би защото там се намираха три от най-добрите ресторанта в Париж, „Дине дьо Пари“, „Дине дю Роше“ и „Дине Жофроа“. И днес още, особено в събота, изглежда, цял Париж се събира в тази стъклена галерия, където се блъскат един в друг постоянно отегчени господа и дами, прекалено силно парфюмирани за моя вкус.
Може би най-много ме интригуваше пасажът на Панорамите. Там се движеше една по-народна фауна, буржоа и провинциалисти, изяждащи с поглед антикварните предмети, които никога не биха могли да си позволят, но минаваха и млади шивачки, току-що излезли от шивачниците. Ако наистина ти се зяпат фусти, най-много стават добре облечените жени от пасаж Жофроа, но пък там ходеха да гледат шивачките така наречените suiveurs80, господа на средна възраст със зелени очила с опушени стъкла. Съмнително е дали всички тези шивачки наистина бяха шивачки: фактът, че са със семпли рокли, бонета от тюл и престилки, не означаваше нищо. Трябва да се гледат възглавничките на пръстите им и ако по тях няма убождания, драскотини или ранички, ще рече, че момичетата водят доста по-бурен живот, и то именно благодарение на suiveurs, които толкова ги харесват.
В този пасаж не ходя да зяпам шивачките, а техните suiveurs (от друга страна, не казва ли някой, че философ е онзи, който в cafe chantant81 гледа не сцената, а публиката?). Един ден те могат да станат мои клиенти, или оръдия. Някои от тях проследявам и докато се връщат вкъщи вероятно за да прегърнат някоя напълняла съпруга и половин дузина хлапета. Записвам си адреса. Никога не се знае. Може с едно анонимно писмо да им разбия живота. Някой ден, имам предвид, ако потрябва.
Почти нищо не си спомням за различните задачи, които ми даваше в началото Лагранж. В съзнанието ми изплува само едно име, на абат Булан, но сигурно става дума за нещо по-сетнешно, малко преди или след войната (спомням си, че по средата на този период имаше и война и Париж беше с краката нагоре).
Абсентът си върши своето и ако си легна върху някоя свещ, от фитила ще лумнат огромни огнени езици.
10.
Дала Пикола смутен
3 април 1897
Драги капитан Симонини,
Тази сутрин се събудих с натежала глава и със странен вкус в устата. Това е вкус на абсент, да ме прости Господ! Уверявам Ви, че още не бях прочел Вашите наблюдения от снощи. Как да знам какво сте пили, ако не съм пил аз самият? И как един духовник може да познава вкуса на едно забранено и следователно непознато питие? Или пък не, в главата ми е каша, пиша за вкуса, който усетих в устата си, след като се събудих едва след като прочетох какво сте написали и внушението ми е дошло от него. И наистина, ако никога не съм пил абсент, как да знам, че вкусът в устата ми е от абсент? Сигурно е някакъв друг вкус, а Вашият дневник ме е накарал да реша, че е абсент.
О, Иисусе Христе, всичко това е, защото се събудих в собственото си легло и всичко изглеждаше нормално, сякаш целия този месец съм правил само това. Да, но от друга страна знаех, че трябва да дойда във Вашия апартамент. Там, или по-скоро тук, прочетох онези страници от дневника Ви, които още не познавах. Видях, че сте споменали Булан, и нещо ми просветна в съзнанието, но някак смътно и неясно.
Повторих на висок глас това име, изговорих го няколко пъти и от него мозъкът ми се разтресе, сякаш Вашите доктори Бурю и Бюро са ми сложили някакъв намагнетизиран метал върху тялото, или пък, знам ли, доктор Шарко е размахал пръст, или ключ, или разперена ръка пред мен и ме е вкарал в състояние на буден сомнамбулизъм.
Видях нещо като свещеник, който плюе в устата на жена, обзета от демони.
11.
Жоли
Из дневника за 3 април 1897,
късно през нощта