Седмица по-късно Дала Пикола пак дойде в магазина. Поканих го да се качи в кабинета, попитах го иска ли да пие нещо, но не беше настроен приятелски.
— Симонини — ми каза той, — явно сте ме взели за глупак и за малко заради вас отците от Ордена на Иисус да ме вземат за фалшификатор и така да навредя на мрежата от добри отношения, която съм си създал в течение на годините.
— Господин абате, не знам какво имате предвид…
— Престанете да се подигравате с мен. Дадохте ми този уж таен документ, бях на път да поискам за него много висока цена, а какво стана, йезуитите ме изгледаха като че ли съм гламав и ми съобщиха, че моят ужасно таен документ се е появил като художествена измислица в „Биариц“, роман от някой си Джон Ретклиф. Каквото повикало, такова се обадило. — Хвърли на масата една книга. — Очевидно знаете немски и сте прочели романа веднага щом е излязъл. Намерили сте историята за нощното събиране в гробището в Прага, харесала ви е и не сте устояли на изкушението да продадете измислицата като реалност. И с безсрамието на плагиатор сте били сигурен, че отвъд Рейнското кралство никой не чете немски…
— Чуйте ме, да разбирам ли…
— Няма какво да се разбира. Можех да хвърля тези хартийки на боклука и да ви пратя по дяволите, но съм педантичен и отмъстителен. Предупреждавам ви, че ще кажа на приятелите ви от службите, че не ви е чист косъмът и колко може да се вярва на вашите сведения. Защо идвам да ви го кажа предварително? Не от лоялност — защото на личност като вас не дължа никаква лоялност, — а защото, ако службите решат, че заслужавате да бъдете наръган с нож в гърба, да знаете кой им е дал идеята. Безсмислено е да убиваш някого за отмъщение, ако жертвата не знае, че го убиваш именно ти, не мислите ли?
Всичко беше ясно, оня мошеник Гьодше (а Лагранж ми беше казал, че публикувал feuilletons под псевдонима Ретклиф) така и не бе предал документа на Щибер: установил беше, че темата много добре пасва на романа, който завършваше, и че отговаря на антиеврейския му бяс, така че си беше присвоил тази истинска история (или най-малкото е трябвало да я смята за такава) и я беше направил част от една художествена измислица, своята. Хубаво ме предупреждаваше Лагранж, че този шарлатанин вече се бил отличил във фалшифицирането на документи; не се побирах в кожата си от яд, че толкова наивно съм попаднал в капана на един фалшификатор.
Ала към яда ми се прибавяше и страх. Дала Пикола спомена за наръгване с нож в гърба и това може би беше метафора, но Лагранж беше ясен: в света на службите, когато някой започне да пречи, го очистват. Да не говорим за сътрудник, който се оказва публично неудобен, защото продава като тайна информация боклучави романи, и на всичко отгоре за малко да изложи службите пред Ордена на Иисус — кой ще го търпи да му се мотае в краката такъв? Наръгваш го с нож и хайде в Сена.
Ето какво ми обещаваше Дала Пикола и нямаше смисъл да му обяснявам каква е истината, нямаше защо да ми вярва, като се има предвид, че той не знаеше, че съм дал документа на Гьодше, преди негодникът да е завършил книгата си, а знаеше, че съм го дал на него (искам да кажа Дала Пикола) СЛЕД като книгата на Гьодше е излязла.
Бях в задънена улица.
Освен ако не попречех на Дала Пикола да проговори.
Действах почти инстинктивно. На писалището имам един много тежък свещник от ковано желязо, грабнах го и притиснах Дала Пикола до стената. Той се опули и изхриптя:
— Да не искате да ме убиете…
— Да, съжалявам — отвърнах аз.
И наистина съжалявах, но пък трябва да можеш да превръщаш нуждата в добродетел. Абатът се свлече незабавно и от щръкналите му зъби бликна кръв. Погледнах трупа и изобщо не се почувствах виновен. Сам си го беше изпросил.
Оставаше само тези неудобни останки да изчезнат.
Когато купих магазина и апартамента на горния етаж, собственикът ми показа отвор с капак на пода на мазето.
— Надолу има няколко стъпала — каза той. — В началото няма да посмеете да слезете по тях, защото ще ви прилошее от силната воня. Но един ден ще се наложи. Чужденец сте и не знаете цялата история. Едно време изхвърляли нечистотиите на улицата, дори имало закон, който правел задължително да викаш: „Внимание, вода!“, преди да изхвърлиш изпражненията си от прозореца, но кой ще си дава този труд, лисваш кофата и толкова по-зле за този, дето е отдолу. После по улицата направили канали на открито, после ги покрили и така се появила канализацията. Сега най-накрая барон Осман построи в Париж добра канализационна система и изпражненията се оттичат от само себе си, стига само тръбата под клозета да не се запуши, към една яма, която нощем се изпразва и се изхвърля в големите сметища. Само че се обсъжда дали окончателно не трябва да се възприеме системата tout-à-1’égout101, това ще рече в ямите да отиват не само отпадните води, а и всички отпадъци. Именно заради това вече повече от десет години един декрет задължава собствениците да свържат къщата си с канализацията с галерия, широка поне метър и трийсет. Такава галерия ще намерите тук долу, само че е по-тясна и не е толкова висока, колкото изисква законът, ама хайде сега. Тия неща се правят по големите булеварди, не в една задънена улица, където на никой не му пука. И никой няма да дойде да ви провери дали наистина ще слезете да изхвърлите отпадъците си там, където трябва. Когато се потиснете от мисълта, че се налага да хвърляте всичките му там гадости, хвърляте нечистотиите си надолу по тези стъпала, а при дъжд водата стига дотук и ги отнася. От друга страна, достъпът до канализацията си има своите предимства. Живеем във времена, когато на всеки десет-двайсет години в Париж става по една революция или бунт, и един път за бягство под земята никога не е излишен. Като всеки парижанин, сигурно сте чели романа, който излезе неотдавна, „Клетниците“, където главният герой бяга по каналите с един ранен свой приятел на гръб, та знаете за какво говоря.