Потръпнах от погнуса, но, о, проклятие, той ме беше завербувал, и то само защото бях убил някакъв си абат. Ами всичките му там генерали, които убиват хиляди хора?
Та значи опряхме до войната. От време на време Лагранж ми изпращаше някаква информация, за да я изпратя на врага, но, както беше казал Гьодше, прусаците не се интересуваха от Париж кой знае колко, а засега искаха да знаят с колко хора разполага Франция в Елзас, в Сен Прива, Бомон и Седан.
До началото на обсадата в Париж се живееше все още весело. През септември излезе решение да се затворят всички зали за представления, както от солидарност с тегобите на войниците на фронта, така и за да могат да изпратят на фронта и пожарникарите, но след малко повече от месец „Комеди Франсез“ получи разрешение да започне да дава представления в подкрепа на семействата на падналите на фронта, макар и пестеливо, без отопление и на свещи вместо на газени лампи, после бяха подновени някои представления в „Амибигю“, „Льо Тетър дьо ла Порт Сен Мартен“, „Шатле“ и „Атене“.
Трудните дни започнаха през септември с трагедията при Седан. Наполеон беше пленен от врага и империята рухна, цяла Франция бе залята от (все още почти) революционни вълнения. Беше обявена Републиката, ала сред редиците на самите републиканци, доколкото разбирах, имаше два вида умонастроения: едните искаха да използват поражението във войната за целите на социална революция, а другите бяха готови да подпишат мирен договор с прусаците, за да не се налага да отстъпват пред реформите, които — както се разправяше — щели да избият в някакъв вид чист комунизъм.
В средата на септември прусаците стигнаха до вратите на Париж, окупираха фортовете, които би трябвало да го защитават, и бомбардираха града. Пет месеца сурова обсада, по време на които главният враг стана гладът.
Не разбирах почти нищо от политическите интриги, а и не ме интересуваха особено, както и демонстрациите, които преминаваха през различни части на града, пък и гледах в такива моменти да не се шляя много-много. Храната обаче ме интересуваше живо и всеки ден се осведомявах от търговците от моя район какво ни чака. Като прекосиш Люксембургската градина, най-напред ти се струваше, че градът живее заедно с добитъка, защото в чертите на града бяха докарали овце и говеда. Още през октомври обаче се заговори, че остават не повече от двайсет и пет хиляди крави и сто хиляди овце, нищо работа за прехраната на един голям град.
И наистина, малко по малко в някои домове започнаха да пържат червените рибки, недохранването изтребваше всички незачислени към армията коне, една крина картофи струваше трийсет франка, а половинка леща двайсет и пет. Не беше останал и помен от зайци и месарниците не се смущаваха да предлагат първо добре охранени котки, а после и кучета. Изколиха всички животни от Ботаническата градина и на Коледа „Воазен“ предлагаше на паралиите разкошно меню, включващо бульон от слон, печена камила по английски, пълнена с кенгуру, мечешки котлети със sauce poivrade107, пастет от антилопа с трюфели и котка с гарнитура от мишки в сос — защото не само че от покривите бяха изчезнали врабчетата, а от канализацията изчезваха плъховете и мишките.
Камилата, както и да е, не беше лоша, плъхове в никакъв случай. Дори и по време на обсада се намират контрабандисти или прекупвачи, тъй че си спомням една паметна вечеря (много скъпа) не в някой от големите ресторанти, а в една gargotte почти в предградията, където с неколцина други прилигеровани като мен (не всички от най-доброто парижко общество, но при такива извънредни обстоятелства пренебрегваш кастовите разлики) хапнах фазан и съвсем пресен пастет от гъши дроб.
През януари бе подписано примирие с германците, а през март те окупираха символично столицата — и трябва да кажа, че за мен беше доста унизително да гледам как войниците им маршируват с подкованите си ботуши по „Шанз Елизе“. После се разположиха в североизточната част на Париж, като оставиха под контрола на френското правителство югозападната зона, тоест фортовете Иври, Монруж, Ванв, Иси и освен тях силно укрепения форт на Мон Валериен, откъдето (както бяха показали прусаците) лесно можеше да се бомбардира западната част на столицата.