Прусаците започнаха да напускат Париж и властта бе поета от новото френско правителство начело с Тиер, но Националната гвардия, която вече трудно се поддаваше на контрол, секвестира купените с публична подписка оръдия и ги скри в Монмартър, така че Тиер изпрати генерал Льоконт да ги прибере; той в началото започна да стреля срещу Националната гвардия и срещу тълпата, ала в крайна сметка войниците му се присъединиха към въстаниците и Льоконт беше пленен от собствените си хора. Междувременно някой бе разпознал не знам къде друг един генерал, Тома, който не беше запомнен с добро по време на репресиите през 1848 година. Пък и бил облечен в цивилни дрехи, сигурно са го хванали да шпионира въстаниците. Закарали го на едно място, където вече го чакал Льоконт, и двамата бяха разстреляни.
Тиер се оттегли заедно с цялото правителство във Версай и в края на март в Париж бе обявена Комуната. Сега пък Париж се оказа обсаден от френското правителство (това във Версай), което го бомбардираше от Мон Валериен, а прусаците не се месеха, бяха доста снизходителни към онези, които преминаваха през техните линии, тъй че по време на втората обсада в Париж имаше повече храна, отколкото по време на първата: собствените ни сънародници ни принуждаваха да гладуваме, а непряко ни снабдяваше врагът. Мърмореше се, че като се сравнят германците с правителствените части на Тиер, в крайна сметка излиза, че тия любители на киселото зеле са си все пак добри християни.
Когато съобщиха, че френското правителство се оттегля във Версай, получих от Гьодше бележка, че прусаците вече не се интересували от ставащото в Париж и затова гълъбарникът и фотографската лаборатория ще бъдат премахнати. Същия ден обаче ме посети Лагранж, който май беше отгатнал какво ми е писал Гьодше.
— Драги Симонини — рече ми той, — ще трябва да правите за нас това, което правехте за прусаците, тоест да ни информирате постоянно. Вече наредих да арестуват двамата нещастници, които ви помагаха. Гълъбите се върнаха по гълъбарниците си, но уредите в лабораторията сега служат на нас. За размяна на бърза военна информация имаме съобщителна линия между форт Иси и нашата мансарда, а тя е до Нотър Дам. Ще ни изпращате сведенията си оттам.
— „Ще ни изпращате“, но на кого? Бяхте, как да кажа, човек от имперската полиция, би трябвало да сте изчезнали с вашия император. Сега ми се струва обаче, че говорите като човек на правителството на Тиер…
— Капитан Симонини, аз съм от онези, които остават дори когато правителствата се сменят. Сега ще последвам моето правителство във Версай, защото ако остана тук, може да свърша като Льоконт и Тома. Тия бунтовници разстрелват като едното нищо. Но ще им го върнем тъпкано. Когато пожелаем да узнаем нещо по-конкретно, ще получите подробни заповеди.
Нещо по-конкретно… Лесно е да се каже, като се вземе предвид, че във всяка точка на града ставаше нещо различно, дефилираха отряди на Националната гвардия със затъкнати цветя в пушките и с червени знамена, и то в същите онези квартали, в които почтените буржоа очакваха завръщането на законното правителство спотаени в къщите си; по отношение на избирателите на Комуната, както от вестниците, така и от шушукането по пазарите, не можеше да се разбере кой от кои е, имаше работници, лекари, журналисти, те бяха умерените републиканци, както и разгневени социалисти, та чак до истинските якобинци, които мечтаеха за завръщането не на Комуната от 89-а, а на страшната 93-та. Общото настроение по улиците беше много веселяшко обаче. Ако мъжете не носеха униформи, човек можеше да реши, че има голям народен празник. Войниците играеха на това, което в Торино наричат „суси“, а тук наричат au bouchon108, офицерите се разхождаха и се перчеха пред момичетата.
Тази сутрин се сетих, че би трябвало сред старите си вещи да съм запазил една кутия с вестникарски изрезки от ония времена, които сега да ми послужат да възстановя неща, които паметта ми не би могла да направи сама. Вестниците бяха с всякаква насоченост, „Льо Рапел“, „Льо Ревей дю Пьопл“, „Ла Марсейез“, „Льо Боне Руж“, „Пари Либър“, „Льо Монитьор дю Пьопл“ какви ли не. Не знам кой ги четеше, може би само онези, които ги списваха. Купувах ги всичките, за да видя дали съдържат факти или мнения, които биха могли да интересуват Лагранж.