Преобърна го на гръб, извади оръжието си и го притисна до гърлото му.
— Ив. — Дочу гласа на Рурк, извърна глава и го видя да стои на няколко крачки от нея.
— Нали ти казах да останеш при Пийбоди! Не се бъркай в това! — Тя се втренчи в окървавеното лице на човека, който ридаеше… и внезапно видя омразното лице на баща си.
Оръжието й не можеше да убива. Освен ако не бъдеше насочено към пулса на жертвата. Тя го притисна още по-силно към гърлото на престъпника. Жадуваше да натисне спусъка.
— Ив, успя да го спреш, победи го. — Рурк, който страдаше заедно със съпругата си, приклекна до нея и я погледна в очите. — Знам, че не си способна да му отнемеш живота.
Тя държеше пръста си на спусъка, готова да го натисне. Ледените парченца, които се сипеха от небето, трополяха по паважа и сякаш пробождаха като игли лицето й.
— Откъде знаеш, че не съм способна да го убия?
— Никога повече няма да отнемеш човешки живот. — Той нежно я помилва по главата.
— Никога повече — повтори Ив, потръпна и отмести оръжието си, сетне бавно се изправи.
Саймън се сви на кълбо, продължавайки да ридае и да вика майка си. Гримът се стичаше по лицето му, изглеждаше неописуемо жалък.
„Победих го — помисли си Ив. — Всичко свърши.“
— Повикай колегите — обърна се тя към Рурк. — Не съм взела белезници.
— Ще ти услужа — обади се Фийни и се приближи до тях.
— Слава богу, че комуникаторът ми беше настроен за връзка с Пийбоди и Макнаб. Двамата с младежа дойдохме веднага след вас. — Той я погледна в очите, сетне добави: — Блестящо се справи, Далас. Ще се погрижа за арестувания, а ти се погрижи за сътрудничката си.
— Добре. — Ив избърса от лицето си кръвта, питайки се дали е нейна или на Саймън. — Благодаря, Фийни.
Рурк я прегърна през раменете. В бързината не бяха облекли връхни дрехи. Ризата на Ив беше мокра, младата жена трепереше.
— Откъде ще минем — през вратата или ще се изкачим обратно по аварийната стълба?
— По стълбата. — Тя погледна към металните стъпала над нея. — Ще стигнем по-бързо. Повдигни ме, после ще ти помогна да се качиш.
Стъпи върху ръцете му, подскочи и се изкатери на металната площадка.
— Ще те чакам отвън — промълви Рурк. — Мисля, че е по-добре да останеш насаме с нея.
— Прав си — отговори тя, но не помръдна, въпреки че вятърът я пронизваше до кости. Трепереше не само от студа, но и от онова, което току-що беше преживяла, побеждавайки самата себе си. — Не го убих, Рурк. Изпитвах ужас при мисълта, че отново мога да го направя. Мразех от дън душата си Саймън, ала не можех да го убия.
— Знам. Никога не си била убийца по душа, Ив. — Протегна се и стисна ръката й. — По-бързо влизай, ще изстинеш. Ще те чакам в колата.
Тя погледна към прозореца и осъзна, че много по-лесно е било да излезе през него, отколкото да се качи обратно. Дълбоко си пое дъх и прехвърли крака си през перваза.
Пийбоди, завита в одеяло, седеше на леглото, а пребледнелият Макнаб я беше прегърнал.
— Добре е — побърза да каже той. — Саймън не е успял да я… само че е много разстроена. Наредих на униформените да останат отвън.
— Добре. Всичко е наред, Макнаб. Отиди си вкъщи, почини си.
— Ами… аз… мога да спя на кушетката, ако искаш — обърна се той към Пийбоди.
— Благодаря, но не е необходимо. Вече съм добре.
— Само исках да… — смутено забърбори той и стана. — Да се явя ли на работа утре сутринта, за да уредим формалностите около приключването на разследването.
— Не. Почини си един ден. Заслужил си го.
Младежът благодарно се усмихна.
— Всички сме заслужили почивката си. Ще се видим вдругиден.
— Беше невероятно мил с мен — въздъхна Пийбоди. — Не позволи на никого да влезе и мълчаливо ме прегръщаше, докато плачех на рамото му. Затвори прозореца, защото ми беше студено. Господи, толкова ми беше студено! — Тя закри лицето си с длани.
— Искаш ли да те заведа в болницата?
— Не, добре съм, само съм позамаяна. Навярно това отчасти се дължи на алкохола, който бях изпила. Заловихте го, нали?
— Да, залових го.
Пийбоди отпусна ръце. Опитваше се да им придаде невъзмутимо изражение, но в очите й се четеше тревога.
— Жив ли е?
— Да.
— Добре. Страхувах се, че…
— И аз се страхувах от същото, но не го сторих.
Внезапно Пийбоди се разрида и възкликна:
— Господи, само това липсваше! Извинете, лейтенант.
— Поплачи си, ще ти олекне. — Ив седна до нея и я прегърна.
— Толкова се изплаших… никога не съм била толкова изплашена. Не предполагах, че той е толкова силен. Не можех да извадя оръжието си и…
— Трябваше да избягаш, когато го видя.
— А вие как бихте постъпила? — По-младата жена въздъхна и не повтори въпроса си. И двете знаеха отговора. — Бях сигурна, че ще ми се притечете на помощ. Ала като се свестих и видях, че ме е завързал за леглото… се изплаших, че няма да дойдете навреме.