„Хората трябва само да погледнат навън и сами ще видят какво се случва“ — раздразнено си каза тя.
Очертаваше се отвратителен ден.
Ив обърна гръб на мрачната гледка през прозореца и въведе данните в компютъра си, въпреки че почти не се надяваше да открие сходство между жертвите.
— Компютър, използвай информацията и анализирай. Искам имената на хората, които най-вероятно убиецът е набелязал за свои жертви.
РАБОТЯ…
— Браво на теб — промърмори тя и докато чакаше, направи копия на снимките, които беше конфискувала от „Лично за вас“. Стана и ги прикрепи към таблото над бюрото си.
Мариана Холи, Сарабет Грийнбалм, Дони Рей Майкъл. И тримата се усмихваха: навярно са искали да ги харесат. Трима самотника, които са търсели любов.
Чиновничка, стриптийзьорка и саксофонист. Живеели са по различен начин, преследвали са различни цели, имали са различни потребности. Какво общо е имало помежду им, освен че са били клиенти на агенцията? Може би именно онова, което Ив пропускаше, беше най-важното и щеше да й помогне да се добере до убиеца.
Какво го е привличало към тях и какво е разпалвало гнева им? И тримата бяха съвсем обикновени хора, водещи обикновен живот.
СПОРЕД ПОДАДЕНАТА ИНФОРМАЦИЯ ВЕРОЯТНОСТТА ЗА ВСИЧКИ Е ЕДНАКВА.
Ив гневно се извърна към компютъра и се сопна:
— По дяволите. Трябва да има нещо.
ДАННИТЕ СА НЕДОСТАТЪЧНИ ЗА ПО-ОБСТОЕН АНАЛИЗ. ЗАСЕГА НЯМАМЕ УСТАНОВЕН МОДЕЛ НА ПОВЕДЕНИЕ…
— Да му се не види! Как да бдя над две хиляди души. — Затвори очи и опита да се овладее. — Компютър, елиминирай всички, които живеят с партньор или с член от семейството. Проучи останалите.
РАБОТЯ… ЗАДАЧАТА Е ИЗПЪЛНЕНА.
— Добре. — Ив разтърка клепачите си и кимна. Хрумна й, че и трите жертви са били белокожи. — Елиминирай всички, които не принадлежат към бялата раса. Проучи останалите.
РАБОТЯ… ЗАДАЧАТА Е ИЗПЪЛНЕНА.
— Колко души останаха?
ШЕСТСТОТИН ДВАЙСЕТ И ЧЕТИРИМА.
— По дяволите! — Тя се обърна и разгледа снимките. — Елиминирай всички по-възрастни от четирийсет и пет и под двайсет и една.
РАБОТЯ… ЗАДАЧАТА Е ИЗПЪЛНЕНА.
— Добре. — Ив закрачи напред-назад, обмисляйки следващата команда. Прегледа разпечатките и промърмори: — Всички жертви за първи път са посещавали агенцията… Елиминирай всички, които многократно са използвали услугите на „Лично за вас“.
РАБОТЯ…
Този път компютърът засече, а Ив нетърпеливо го удари с юмрук и процеди през зъби:
— Боклук такъв!
ЗАДАЧАТА… Е ИЗПЪЛНЕНА.
— Недей да пелтечиш. Колко души останаха?
ДВЕСТА И ШЕСТИМА.
— Това е малко по-обнадеждаващо. Разпечатай списък с имената им.
Докато чакаше, се обади на Фийни.
— Слушай, сведох списъка на потенциалните жертви до двеста души. Моля те, помогни ми. Провери колко от тях са напуснали града, починали са или са заминали на почивка на планетата Дисни.
— Изпрати ми имената им.
— Благодаря. — За миг тя отмести поглед от монитора, защото отвън се дочуха подсвирквания и дюдюкания. — Спешно е — добави и прекъсна връзката точно когато зачервената и видимо развълнувана Пийбоди влезе в канцеларията й.
— Господи, какъв цирк устроиха — все едно, че никога преди не са ме виждали в цивилно облекло. Хендерсън заяви, че би изоставил жена си и децата, стига да прекара с мен два дни на Барбадос.
Очите й дяволито проблясваха, личеше, че е поласкана от реакцията на колегите си.
Ив намръщено изгледа сътрудничката си. Пийбоди беше дискретно гримирана, прическата й беше безупречна. Носеше червена тясна къса пола и ботуши с тънки токчета в същия цвят.
— Как ходиш на тези кокили? — попита я най-накрая.
— Упражнявах се.
Ив почувства, че я напушва смях, въпреки че положението беше отчайващо.
— Седни. Трябва да обсъдим плана.
— Добре, но ми е малко трудно да сядам с тази пола. — Тя се хвана за бюрото и сви колене.
— Ще клечиш ли или най-сетне ще седнеш?
— Само секунда. — Пийбоди си пое въздух и се намръщи, сетне успя да се настани на стола. — Малко ме стяга в талията, но ще свикна.
— Трябваше да помислиш за вътрешните си органи преди да се напъхаш в това чудо. След час трябва да бъдеш в „Лично за вас“. Искам да…
— Защо си се издокарала така? — Обади се Макнаб от вратата и ококори очи при вида на бедрата на Пийбоди, подчертавани от миниполата.
— За да изпълня служебния си дълг — подигравателно отговори младата жена.
— Търсиш си белята. Лейтенант, накарайте я да облече нещо друго.
— Не съм специалистка по модата, Макнаб. Но ако бях… — Тя впери поглед в широките му панталони на червени и бели райета и светложълтото му поло. — Сигурно щях да те посъветвам да смениш гардероба си.