Ако всичко свърши благополучно, ще се видим…
ВСИЧКО СВЪРШИ БЛАГОПОЛУЧНО, СОЛ ВАЛИ. НИЕ СПЕЧЕЛИХМЕ ВОЙНАТА, А НАШИТЕ ВРАГОВЕ НЕ ГО ЗНАЯТ.
Едва ли щяха да се видят, а още по-малко да се любят.
Стиснал пушката в ръката си, Сол наблюдаваше как младата жена се отдалечава към група помагачи, събрани пред един автобус. Изведнъж избухна в смях. Сега съм решител — реши той. Трябва да реша нещо. Не бе съвсем наясно какво точно. Реши да размисли.
От сутринта се редуваха кратки проливни дъждове, прекъсвани от изяснявания, по време на които белезникавото слънце надничаше между разкъсаните облаци. Гората приличаше на море — така както Сол си го представяше, защото той никога не бе пресичал пустинята, никога не бе напускал Вариана. Плъзна изпълнен с нега поглед по тъмнозелените дъбове и букове, а по-нататък откри светлата пяна на кестените. Горичките се простираха по хребетите на големи неправилни туфи. Бледите нивя и изсушените поляни се промъкваха между тях, както понякога пясъчните полуостровчета се врязват в синьозеления океан. Над дърветата, чак до хоризонта се виждаха множество еднакви, заоблени хълмове, с малки черно-бели къщи — черни бяха слънчевите фасади — бледозелени поляни, жълтеещи стърнища, обградени отвред от разклоненията на гората. По билото се проточваше гирлянд от борове… Преди ръждивата проказа да превърне в пустиня половината от стария континент, този свеж, зелен, кичест, богат и приятен пейзаж покриваше голяма част от Европа.
Хората на Г.Ю. още не са стигнали дотук — помисли Сол за собствено успокоение. Пустинята е велика!
После забеляза, че вече няма нужда от утешение. Вече не бе дете. Жалко за празника! За Сол неприятелското нападение идваше в много лош момент. Точно за да ми отнеме промяната! При все това кралицата заповяда да се променя, защо да не се променя тук, сега, веднага? Празникът е на три дни път, но аз нямам нужда от празник… Замисли се, разглеждайки оръжието си. То бе издялано от парче дърво и много приличаше на старите бойни пушки. Прикладът бе украсен с малка, символична рисунка — стилизирано цвете. Полирана, силно полегата вдлъбнатина заместваше спусъка. В края на дулото имаше малка скулптура, пресъздаваща главата на митологично или реално съществуващо животно. Вече не брояха изчезналите видове. Много животни бяха станали повече или по-малко митологични. Морско конче — реши той, като прокара влажните си от потта пръсти по странната фигурка.
— Не разбирам! — повтаряше Гам Симла, забравил, че няколко часа по-рано се бе заклел да зачеркне завинаги този пагубен и ограничен израз от речника си. — Не разбирам, приятелю. Република Миябад нищо не знаеше за приготовленията на Гълф Юниън. Кълна ви се! Ако имах и най-малкото съмнение, щях да ви предупредя. Дори бях готов…
Абдан Юру го наблюдаваше. Гам сведе поглед. За малко не призна пред мъдреца от Юдерна, че се подготвя за пълно покръстване в момента, когато научи за войната. Но това щеше да е грешка. В очите на юнионистите при всички положения ще бъда представител на Република Миябад. Нямам право да свързвам съдбата си с население, което ще бъде изтребено, разпръснато и със сигурност третирано по безмилостен начин. Трябва да остана външният, неутрален наблюдател, какъвто бях съвсем доскоро — какъвто съм все още за поклонниците… Остра болка го преряза. Студена и продължителна болка, породена от измамените му надежди, от пълното отчаяние. Чувстваше се много по-близък до жените и мъжете на Вариана, отколкото до своите далечни сънародници. Но вече не можеше да направи нищо за Вариана. Затова пък, ако приемеше да носи пушка за миражи и юнионистките войници или тайните агенти на Г.Ю. го заловяха, началниците на най-мощната войска в света щяха да помислят, че Републиката е съюзник на Вариана. Това с нищо нямаше да помогне на Вариана, но можеше да пренесе войната в Миябад. Не почиташе твърде ръководителите на своята страна, обаче милиони нещастни хора щяха да загинат заради неговата непредпазливост. Потрепера при мисълта за престъплението, което би могъл неволно да извърши.
Болката се поуталожи. Мислеше си, че се уталожва… След миг отново го връхлетя, още по-голяма и всеобхватна. Разбра, че никога няма да го напусне напълно, че ще трябва да живее и умре с нея. Щеше да изостави сами в мъката и смъртта тези, които обичаше като родни братя. Наведе глава, обхванат от срам. Без да смее да срещне погледа на Абдан, произнесе бавно: