— Вероятно бихте ми показали къде…
— О, разбира се. Още кафе?
— Не, благодаря.
Госпожа Дрейк се изправи.
— В полицията, изглежда, мислят, че е станало по време на играта „Огненият змей“. Тя беше в столовата. — Жената прекоси салона, отвори вратата и с жест на човек, който развежда група екскурзианти из знатен дом, посочи просторната столова с тежките плюшени завеси. — Тук беше тъмно, разбира се. Светеше само блюдото със запален коняк. А сега…
Тя ги поведе през салона и отвори вратата на малка стая с кресло, гравюри със спортни сюжети и лавици с книги.
— Библиотеката — каза и леко потрепери. — Кофата беше тук. Върху парче найлон, разбира се.
Госпожа Оливър бе останала в салона.
— Не мога да вляза — обясни на Поаро. — Ако го направя, ще се побъркам от мисли за това.
— Сега не се вижда нищо — каза домакинята. — Аз само показвам мястото, както пожелахте.
— Предполагам, че е имало вода, доста вода — обади се детективът.
— В кофата имаше вода, разбира се. — Госпожа Дрейк изгледа Поаро така, сякаш той не беше с всичкия си.
— Имало е вода й върху найлона. Имам предвид, че ако главата на детето е била натисната под водата, тогава наоколо би трябвало да се разплиска доста вода.
— О, да. Дори по време на състезанието кофата трябваше да се допълва един или два пъти.
— Значи този, който я е пълнил, се е намокрил.
— Да, да, предполагам.
— Никой ли не го забеляза?
— О, инспекторът вече ме попита за това. Виждате ли, до края на вечерта почти всички бяха разрошени, измокрени или набрашнени. Изглежда, изобщо не са останали някакви полезни следи. Искам да кажа, че това е мнението на полицията.
— Да — изрече Поаро. — Предполагам, че единственият ключ към тази загадка е самото дете. Надявам се да ми разкажете всичко, което знаете за него.
— За Джойс ли?
Жената изглеждаше изненадана. Като че ли Джойс вече бе отминала толкова назад в съзнанието й, че тя дори се озадачи, когато й се напомни за нея.
— Жертвата е винаги от значение — поясни Поаро. — Всъщност много често самата жертва е причината за престъплението.
— О, да, предполагам, че ви разбирам — рече госпожа Дрейк, което едва ли отговаряше на истината. — Ще се върнем ли в гостната?
— И тогава ще ми разкажете за Джойс — напомни той.
Те се настаниха отново в гостната. Домакинята явно изпитваше известно безпокойство.
— Не зная наистина какво очаквате от мен, мосю Поаро — започна. — Навярно всички сведения са на разположение в полицията, а и майката на Джойс… Горката жена, без съмнение за нея ще бъде много мъчително, но…
— Но на мен не ми е нужна — прекъсна я Поаро — преценката на майката за мъртвата й дъщеря. Необходимо ми е безпристрастно мнение от човек, който познава добре човешката природа. Самата вие, мадам, сте били деен участник в много благотворителни и обществени изяви тук. Никой друг, уверен съм, не би обрисувал по-умело характера и темперамента на лице, което вие познавате.
— Ами… малко е трудно. Имам предвид, че децата на тази възраст — тя беше на тринайсет, струва ми се, на дванайсет или тринайсет — на тази възраст всички много си приличат.
— А, не, моля ви! — възпротиви се Поаро. — Положително не са еднакви — има много голяма разлика в характерите и темперамента. Беше ли ви симпатична?
Изглежда, въпросът позатрудни госпожа Дрейк.
— Ами… разбира се, че ми беше симпатична. Искам да кажа, че всички деца са ми симпатични. Така е с повечето хора.
— А-а! Тук вече не съм съгласен с вас. Намирам, че има подчертано несимпатични деца.
— Да, съгласна съм, че в днешно време не ги възпитават много добре. Като че ли всичко се предоставя на училището, а и живеят много разпуснато. Сами избират приятелите си и ъ-ъ-ъ… о, наистина, мосю Поаро!
— Джойс беше ли добро дете или не? — попита той настоятелно.
Госпожа Дрейк го изгледа и каза с леко осъдителен тон:
— Не бива да забравяте, мосю Поаро, че нещастното дете е мъртво.
— Независимо дали е мъртво или живо, това има значение. Ако е било приятно и добро дете, кой ще иска да го убие, но ако не е било добро дете, може някой да го е желаел и да го е сторил…