Изглежда, нямаше какво повече да се измъкне от Леополд. Те отидоха горе, където Ан, която изглеждаше по-голяма от своите шестнайсет години, беше наведена над една маса с разхвърлени учебници по нея.
— Да, бях на празненството — отвърна тя.
— Чу ли сестра си да казва, че била видяла убийство?
— О, да, чух я. Но не и обърнах внимание.
— Не повярва, че е истина, така ли?
— Разбира се, че не беше истина. Тук не са ставали убийства поне от сто години. Не е имало истинско убийство от не знам колко време.
— Защо тогава го е казала?
— О, тя обича да се изтъква. Искам да кажа, че имаше такъв навик. Веднъж беше съчинила една история, че е ходила в Индия. Чичо ми беше ходил там и тя разправяше наляво и надясно, че е била с него. Много от момичетата в училище й повярваха.
— Значи не си спомняш тук да са ставали някакви по-особени убийства през последните три или четири години?
— Да, нищо особено — отвърна Ан. — Само като тези от вестниците. А и те не са станали всъщност тук, в Удли Комън. Повечето са били, мисля, в Медчестър.
— Според теб кой може да е убил сестра ти, Ан? Познаваш приятелките й и навярно знаеш на кого не е била симпатична.
— Не мога да си представя кой би искал да я убие. Предполагам някой, който не е бил с всичкия си. Кой друг може да е?
— Нямаше ли някой, който се е карал с нея или с когото не са се разбирали?
— Искате да кажете дали е имала врагове? Според мен това е глупост. Хората в действителност нямат врагове. Просто има хора, които не са ви симпатични.
Ан ги изпрати с думите:
— Не искам да излиза, че съм лоша към Джойс, защото е мъртва и няма да е прилично, но тя наистина беше голяма лъжкиня. Съжалявам, че така трябва да говоря за сестра си.
— Имаме ли някакъв напредък? — попита госпожа Оливър, когато се озоваха навън.
— Абсолютно никакъв — отвърна Еркюл Поаро. — А това е интересно! — добави замислено.
Госпожа Оливър явно не беше съгласна с него.
Осма глава
В „Пайн Крест“ часът беше шест. Еркюл Поаро хапна от наденичката и отпи от чая. Той беше силен, а за Поаро това означаваше, че бе почти безвкусен. Докато наденичките пък бяха изключително апетитни, приготвени отлично. Той погледна одобрително през масата към госпожа Маккей, която председателстваше над големия кафяв чайник.
Елспет Маккей не приличаше на брат си. На всички негови широки и заоблени черти при нея съответстваха тесни и ъгловати. Имаше тясно и слабо лице и преценяваше заобикалящия я свят с проницателен поглед. Беше тънка като игла и все пак имаше известна прилика помежду им — главно в очите и силно подчертаната челюст. Поаро си помисли, че на всеки от тях можеше да се разчита за разумно мнение и здравомислеща преценка. Единствената разлика би била в това, че вероятно биха се изразили по различен начин. Полицейският началник Спенс щеше да говори бавно и внимателно в резултат на последователна мисъл и целенасоченост. Докато в съжденията си сестра му би скачала бързо, като котка върху мишка.
— Изключително много неща зависят — каза Поаро — от характера на това дете, Джойс Рейнолдс. А това ме озадачава най-много.
Той погледна въпросително към Спенс.
— Нищо не мога да ви кажа — обади се полицейският началник. — Не съм живял тук достатъчно дълго. По-добре попитайте Елспет.
Поаро погледна през масата и повдигна въпросително вежди. Както можеше да се очаква, жената не се забави с отговора си.
— Според мен това момиче си беше една малка лъжкиня — каза тя.
— Значи човек не е можел да разчита и да вярва на онова, което твърди?
— Не, разбира се. Все разказваше измислици, при това доста добре. Но никога не съм й вярвала.
— Говорела ги е, за да се изтъкне, така ли?
— Точно така. Сигурно вече сте чули за индийската история, нали? Да знаете, че мнозина й повярваха. Цялото семейство заминало на почивка. Ходили някъде в чужбина. Не зная дали баща й и майка й или чичо й и леля й са били в Индия, но като се върнала от тази почивка, започнала да разказва фантастични истории как и тя била с тях. Добре я беше скалъпила тази история — за махараджи, за лов на тигри, за слонове — о, чудесно беше да я слуша човек и много от тукашните хора й повярваха. Но аз веднага разбрах, че говори повече, отколкото може да се е случило. Отначало помислих, че е възможно и че само малко преувеличава. Но всеки път историята се украсяваше с нови неща. Тигрите станаха толкова много, че повече нямаше накъде. Слоновете също. И преди беше разказвала подобни невероятни истории.