— Ще отида да я видя тогава — каза Поаро. — Кой знае — може пък там да ми хрумне някаква идея?
— Да, на ваше място бих отишла. Заслужава си!
— Значи била богата, така ли?
— Мъжът й бил голям корабостроител. Имаше много пари.
— Смъртта й не беше неочаквана заради състоянието на сърцето й, но бе внезапна — поясни Спенс. — Никой не се усъмни, че смъртта може да се дължи на нещо друго, а не на естествени причини. Сърцето й спряло или както лекарите го наричат — коронарна… е, не мога да си спомня точно.
— Никой ли не поиска да се направи разследване?
Спенс поклати глава.
— Известни са такива случаи — каза Поаро. — Казвате на някоя възрастна жена да внимава, да не тича нагоре-надолу по стълбите, да не се занимава по цял ден с градината и т.н., и т.н. Но ако си имате работа с енергична жена, която е била запалена градинарка през целия си живот и в повечето случаи е постъпвала както й се харесва, то тя няма да се отнесе към лекарските съвети с необходимата сериозност.
— Това наистина е така. Госпожа Луелин-Смит направи чудо от каменоломната. По-точно постигна го художникът. Три или четири години двамата работиха над това. Била видяла някаква градина, доколкото помня, в Ирландия, където ходила на обиколка по градините, организирана от „Нашънъл Тръст“. Взела оттам модел и просто преобрази мястото. О, наистина човек трябва да я види, за да повярва.
— Значи имаме работа с естествена смърт — каза Поаро, — потвърдена от местния лекар. Това същият лекар ли е, който е тук сега? И с когото имам среща?
— Да, това е доктор Фъргюсън. Той е около шейсетгодишен, добър лекар е и хората го обичат.
— Но допускате, че смъртта й може да не е била естествена. Има ли и друга причина, освен казаното дотук, което да ви кара да мислите така?
— Най-вече момичето-опера — каза Елспет.
— Защо?
— Ами сигурно е подправило завещанието. Кой друг ще е?
— Явно не сте ми казали още всичко — рече Поаро. — Какво е това подправено завещание?
— Вдигна се малко шум при легализиране на завещанието на старата дама.
— Ново ли е било това завещание?
— Ами казаха, че е имало… как беше? Имало е допълнение към него.
Елспет погледна Поаро, който кимна разбиращо.
— Правила е завещания и по-рано — обади се Спенс.
— Горе-долу все едни и същи — дарения с благотворителна цел, завещания за стари прислужници, но основната част от богатството си винаги определяше за племенника си и жена му, които бяха най-близките й роднини.
— А това допълнение?
— Оставила всичко на момичето-опера — каза Елспет. — „За преданите грижи и добрина“. Нещо подобно.
— Разкажете ми тогава още за тази девойка.
— Тя е някъде от Средна Европа. Страната е с някакво много дълго име.
— Колко време е била при старата дама?
— Малко повече от година.
— Винаги я наричате „старата дама“. На каква възраст беше?
— Над шейсет. На шейсет и пет или шест.
— Това не означава, че е била много стара — отбеляза Поаро прочувствено.
— При всички положения е направила поне няколко завещания — обясни Елспет. — Както каза и Бърт, всичките почти едни и същи. Все оставяше пари за благотворителни цели и сигурно просто е сменяла получателите или е решавала да дава различни подаръци на възрастни прислужници и други подобни. Но основната част от парите винаги е била за племенника и съпругата му, струва ми се, а също и за някакъв възрастен братовчед, който обаче починал преди нея.
Едноетажния дом, който построи, остави на художника — да живее там, докато желае, а също и известен доход за поддръжка на градината в каменоломната, която да бъде достъпна за посетители. Нещо от този род.
— Предполагам, че семейството е поставило под въпрос уравновесеността на госпожа Луелин-Смит, както и това, че навярно е имало неблагоприятна външна намеса.
— Възможно е да се е стигнало дотам — изрече Спенс. — Но адвокатите веднага се заловили здравата с подправеното допълнение. Явно фалшификацията не е била много сполучлива и я забелязали веднага.