— Разбира се — каза госпожица Емлин, без да мигне. — Разбира се. Съвсем логичен извод, нали?
— Имате ли някаква представа кой би могъл да бъде този убиец?
— Това наистина е уместен въпрос — изрече директорката. — Освен това повечето деца на празненството бяха между девет и петнайсет години и предполагам, повечето от тях са или поне са били ученици в моето училище. Би трябвало да зная нещичко за тях. А също и за техните семейства.
— Чух, че една от вашите учителки е била удушена от неизвестен убиец преди една или две години.
— Имате предвид Джанет Уайт? Беше на около двайсет и четири години. Емоционална девойка. Доколкото е известно, разхождала се е сама. Разбира се, може да е имала среща с някой младеж. Не беше изключителна красавица, но беше привлекателна девойка. Убиецът не бе открит. Полицията разпита различни младежи и ги помоли да съдействат при разследването, но не можаха да открият достатъчно доказателства, за да се стигне до образуване на дело срещу някого. Според мнението на полицията този случай бе приключен незадоволително. Аз също мисля така.
— Ние с вас имаме един общ принцип. Не одобряваме убийството.
Госпожица Емлин спря погледа си върху него. Изразът й не се промени, но Поаро остана с впечатление, че го оглеждат преценяващо.
— Вашите думи ми харесват — каза тя. — От това, което четем и слушаме в днешно време, човек би могъл да си направи извода, че в известен смисъл убийството бавно, но сигурно става приемливо за голяма част от обществото.
Тя помълча малко. Поаро също не проговори. „Навярно — реши той — тя обмисля план на действие.“
Тя стана и натисна един звънец.
— Смятам — каза, — че ще е добре да поговорите с госпожица Уитъкър.
Пет минути след като госпожица Емлин напусна стаята, вратата се отвори и една жена на около четирийсет години, с кафява къса коса влезе с енергична стъпка.
— Мосю Поаро? — каза жената. — С какво мога да ви бъда полезна? Госпожица Емлин изглежда е на мнение, че мога да направя нещо за вас.
— Щом госпожица Емлин мисли така, тогава почти няма съмнение в това. Напълно й се доверявам.
— Познавате ли я?
— Едва днес следобед се запознах с нея.
— Но много бързо сте я преценили.
— Надявам се да потвърдите преценката ми.
Елизабет Уитъкър въздъхна леко.
— О, да! Прав сте. Навярно става дума за смъртта на Джойс Рейнолдс. Не ми е ясно как сте разбрали за случая. Чрез полицията ли? — Лекото поклащане на главата й изразяваше неодобрение.
— Не, не от полицията. Изпълнявам молбата на една приятелка.
Тя взе стол и го побутна малко назад, за да е с лице към него.
— Така. Какво искате да знаете?
— Мисля, че не е необходимо да ви казвам. Няма смисъл да губим време с въпроси, които могат да се окажат без значение. Нещо се е случило на празненството онази вечер и би било добре да го науча. Нали така?
— Да.
— Бяхте на празненството, нали?
— Да, бях. — Тя се замисли. — Много хубаво празненство. Добре организирано. Премина чудесно. Имаше около трийсетина души там, включително помощници от всякакъв вид. Деца, юноши, възрастни — няколко чистачки и домашни прислужници.
— Участвахте ли в приготовленията в ранния следобед или сутринта?
— Всъщност нямаше какво толкова да се върши. Госпожа Дрейк може да се справи с всички различни приготовления с малък брой помощници. Приготовленията бяха повече от домакинско естество.
— Разбирам. Значи сте отишли на празненството като една от гостенките?
— Точно така.
— И какво се случи?
— Не се съмнявам, че вече сте научили как протече самото празненство. Искате да знаете дали имам да ви кажа нещо, което специално съм забелязала или съм помислила, че може да има някакво значение? Не искам да ви губя времето напразно.
— Изобщо не ми губите времето. И така, госпожице Уитъкър, разкажете ми с няколко думи.
— Различните номера си вървяха по предварително набелязаната програма. Последното нещо беше подходящо повече за Коледа, отколкото за Вси светии. „Огненият змей“ е пламтящо блюдо със стафиди, напръскани с коняк, и всички наоколо посягат да грабнат по една — това са писъци, смехове и вълнение. В стаята стана много горещо, затова излязох и отидох в салона. И точно тогава, докато стоях там, видях госпожа Дрейк да излиза от тоалетната на площадката на първия етаж. Тя носеше голяма ваза с есенни листа и цветя. Застана до ъгъла на парапета и се спря за момент, преди да започне да слиза. Гледаше надолу, но не към мен, а към другия край на салона, където е вратата на библиотеката. Тя се намира точно срещу вратата на трапезарията. Та тя гледаше нататък, като се спря за момент, преди да тръгне надолу. Опита се да намести вазата по-добре, защото явно беше неудобна за носене, а и сигурно беше тежка. Нагласи я внимателно, за да може да я носи с една ръка, а с другата да се хване за парапета. Постоя така минута-две, като не гледаше вазата в ръцете си, а надолу към салона. И изведнъж направи рязко движение — сякаш трепна от уплаха, да, точно така бих го нарекла — явно нещо я бе стреснало. Толкова се сепна, че изпусна вазата и водата я заля. Вазата падна на пода на салона и се разби на парченца.