— Разбирам — каза Поаро. После помълча, като не откъсваше поглед от събеседничката си. Очите й, забеляза, бяха проницателни. Сега те искаха да узнаят неговото мнение за онова, което му бе разказала. — Според вас какво може да я е уплашило толкова?
— По-късно си помислих, че сигурно е видяла нещо.
— Значи смятате, че е видяла нещо — повтори той замислено. — Какво например?
— Вече казах, че тя гледаше към вратата на библиотеката. Възможно е да е видяла вратата да се отваря или дръжката й да се обръща, а може и да е видяла нещо повече от това. Може да е видяла някой да отваря вратата и да се кани да излезе. Може да е видяла някого, когото не е очаквала да види.
— Вие самата гледахте ли към вратата?
— Не. Гледах в противоположната посока, нагоре към госпожа Дрейк.
— И мислите, че тя е видяла нещо, което я е стреснало?
— Да. Може би нищо повече от това. Една врата, която се отваря. Или някой, може би някой, за когото не би могло да се допусне, да се показва оттам. Във всеки случай видяното е било достатъчно, за да я накара да изпусне тежката ваза.
— Видяхте ли някого да излиза от онази врата?
— Не. Не гледах нататък. Не мисля, че някой въобще е излизал в салона оттам. Който и да е бил, вероятно се е оттеглил обратно в стаята.
— Какво направи след това госпожа Дрейк?
— Тя извика, явно беше ядосана, слезе по стълбището и ми каза: „Вижте какво направих! Каква беля!“ И изрита настрани някои от счупените парчета. Помогнах й да смете парчетата в ъгъла. Не беше възможно да се изчисти напълно в момента, защото децата започнаха да излизат от стаята, където играеха на „Огнения змей“. Намерих някаква кърпа и й я дадох да почисти роклята си, а скоро след това празненството свърши.
— Госпожа Дрейк не каза ли, че се е изплашила или за причината да се изплаши?
— Не, нищо подобно.
— Но вие мислите, че беше изплашена, така ли?
— Наистина ли смятате, мосю Поаро, че ще вдигам шум за нещо незначително?
— Не — отвърна той. — Съвсем не мисля така. Виждал съм госпожа Дрейк само веднъж — добави сериозно, — когато я посетих у дома й заедно с моята приятелка госпожа Оливър. Отидох там, за да огледам — сигурно ще ви прозвучи доста мелодраматично — местопрестъплението. За краткото време, през което бях там, не останах с впечатление, че тя е жена, която лесно би се стреснала. Съгласна ли сте с мен?
— Разбира се. Ето защо и аз самата се чудя.
— Вие не я запитахте нещо по-определено, нали?
— Нямах никакво основание да го сторя. Ако домакинята е имала нещастието да изтърве една от най-хубавите си вази, то едва ли е редно някой гост да каже: „Как можахте да го направите?“ Госпожа Дрейк е последният човек, който може да бъде обвинен в несръчност.
— И след това, както казахте, празненството приключи. Децата и техните майки или приятели си тръгнаха, а Джойс не бе намерена. Сега знаем, че Джойс е била в библиотеката и че е била мъртва. И тогава кой би могъл да бъде този, който е понечил да излезе от библиотеката малко по-рано, а после, чувайки гласове в салона, затваря отново вратата и излиза по-късно, когато в салона е имало хора, които са се сбогували, обличали са палтата си и прочие? Допускам, че едва след откриването на тялото сте имали време да размислите върху това, което сте видели.
— Така е. — Жената се изправи. — Боя се, че няма какво повече да ви кажа. Дори това може да се окаже глупава дреболия.
— Но е било забелязано, а всичко видяно си струва да се спомене. Между другото има един въпрос, който бих желал да ви задам. В действителност те са два.