Той забеляза, че повечето от горните прозорци бяха все още със спуснати завеси. Позвъни на входната врата. Отвори му слаба, белокоса жена, която каза, че полковникът и госпожа Уестън заминали за Лондон й нямало да се върнат преди другата седмица.
Той запита за Куори Удс и му отговориха, че градината е отворена за посетители без заплащане. Входът бил на пет минути път надолу по пътя. Щял да види табелата, поставена на желязна порта.
Той се оправи много лесно и като мина през портата, заслиза по пътека, водеща надолу между дървета и храсти.
Изведнъж спря и се замисли. Умът му не беше зает само с това, което виждаше или което го заобикаляше. Той разсъждаваше върху едно-две изречения, размишляваше върху един-два факта, които, както се бе изразил пред себе си, караха мислите му бясно да се надпреварват. Едно подправено завещание, подправено завещание и една девойка. Една девойка, която бе изчезнала, девойката, в чиято полза бе подправено завещанието. Един млад художник, който бе дошъл тук като професионалист да направи от изоставената каменоломна градина, една „потънала“ градина. На това място Поаро се огледа и кимна одобрително на названието. „Каменоломна градина“ звучеше грозно. Напомняше за шум и експлозия от взривяване на скали, за камиони, които откарват огромни количества камък за направа на пътища. Имаше нещо индустриално в тази фраза. Но Потънала градина — това вече беше нещо различно. Названието извика у него някакви откъслечни спомени. И така госпожа Луелин-Смит бе ходила в Ирландия с „Нашънъл Тръст“ на обиколка из градините. Самият той беше ходил в Ирландия преди пет-шест години. Бе отишъл там да разследва кражба на семейно сребро. Няколко интересни факта около случая бяха възбудили любопитството му и след като (както обикновено) — добави Поаро тази скоба към мислите си — разреши загадката, бе отделил няколко дни за пътуване из страната и за разглеждане на забележителности.
В момента не можеше да си спомни името на градината, която бе посетил. Беше някъде близо до Корк. Киларни? Не, не беше Киларни. Недалеч от Бантри Бей. Беше я запомнил, защото беше доста по-различна от градините, които дотогава бе смятал за великото постижение на този век, градините на Шато във Франция, симетричната прелест на Версай. Спомни си, че бе тръгнал с една малка група с лодка. Лодка, в която трудно щеше да влезе сам, ако двама силни и сръчни лодкари фактически не го бяха поставили вътре. Насочиха се към малък остров, който не изглеждаше нищо особено и Поаро бе започнал да съжалява, че е тръгнал. Краката му бяха мокри и студени, а вятърът го пронизваше. Каква красота, си бе мислил, каква подреденост, каква симетрия на форми би могло да има на този скалист остров, осеян тук-там с дървета? Грешка, несъмнена грешка!
Слязоха на малък пристан. Рибарите го свалиха със същата ловкост, с каквато го бяха качили. Останалите членове от групата бяха тръгнаха напред, увлечени в разговори. След като пооправи шлифера си и пристегна връзките на обувките си, Поаро ги бе последвал по една пътека между шубраци и храсти и няколко хилави дървета. Съвсем скучен парк, си бе помислил той.
И тогава, доста внезапно, оставили зад себе си храстите, те се бяха озовали на тераса със стъпала, които водеха надолу. Там той бе видял нещо, което го бе поразило. Нещо, което би могло да стане само ако призрачните същества, каквито знаеше, че се срещат в ирландската поезия, бяха излезли от хралупите си и бяха го създали не толкова с труд и усилия, колкото с едно махване на магическа пръчка — една градина. Тя беше в нозете им. Нейната красота, нейните цветя и храсти, водата във фонтана, пътеката край него — всичко това очароваше и омайваше със своята неочакваност. Той се бе питал какво ли е било мястото в първоначалния си вид. Изглеждаше твърде симетрично, за да е било каменоломна. Една дълбока падина в повдигнатата почва на острова, отвъд която се виждаха вадите на залива, а от другата й страна се издигаха хълмове с обвити в мъгла върхове — вълшебна гледка! Помисли си, че може би точно това място е подсказало идеята на госпожа Луелин-Смит да притежава такава градина, да изпита удоволствието от купуването на една занемарена каменоломна в тази спретната, подредена, безинтересна и в основата си съвсем провинциална част на Англия.
И така, тя бе потърсила съответния подходящ и добре платен роб, който да изпълни волята й. Бе намерила Майкъл Гарфийлд, млад човек, добър професионалист, бе го взела при себе си и му бе заплатила без съмнение голяма сума, бе му построила и дом. Майкъл Гарфийлд, помисли си Поаро, не я бе разочаровал.