„Какво ми се привижда? — помисли Поаро. — Да не е някаква магия? Нищо чудно. Тук всичко е възможно. Човешко същество ли виждам, или е — какво би могло да бъде?“ Мисълта му се върна години назад към предишни негови приключения, които бе нарекъл „Подвизите на Херкулес“. Всъщност, мислеше си той, това не бе английска градина. Тук имаше атмосфера. Опита се да я улови. Имаше нещо като магия, очарование, красота, плаха красота, при това неопитомена. Ако тук се поставеше пиеса, щеше да има нимфи, фавни, щеше да има гръцка красота, щеше да има и страх. „Да — мислеше си той, — в тази потънала градина витае страх.“ Какво бе споменала сестрата на Спенс? За някакво убийство в каменоломната преди години. Кръв е обагрила скалата, а после смъртта е била забравена, всичко е било покрито, дошъл Майкъл Гарфийлд, за да проектира и създаде една градина с изключителна красота, а една възрастна жена, която не е имала толкова много години пред себе си, е заплатила за това.
Най-сетне видя, че от другата страна на падината е застанал млад човек, обрамчен от златисточервени листа, един млад мъж, установи сега Поаро, с необикновена красота. В днешно време не се говореше така за младите мъже. Обикновено за един мъж се казваше, че е секси или подлудяващо привлекателен и тези възхвали често пъти бяха доста точни. Мъж с набраздено лице, със сплъстена, мазна коса и с неправилни черти. За млад мъж не се казваше, че е красив. Ако се кажеше, то се казваше с оправдателен тон, сякаш ставаше дума за някакво отдавна изчезнало качество. Секси девойките не искаха Орфей с неговата лира, те искаха певец с дрезгав глас, изразителни очи и дълга разрошена коса.
Поаро тръгна по пътеката. Когато стигна другата страна на стръмния склон, младият мъж излезе иззад дърветата, за да го посрещне. Младостта беше най-характерното у него, но все пак, забеляза детективът, в действителност той не бе толкова млад. Беше над трийсетте, навярно наближаваше четирийсетте. Усмивката на лицето му беше много лека, почти незабележима. Тя не беше предназначена да приветства. Беше висок, строен, с идеални черти на лицето, сякаш изваяни от скулптор-класик. Очите му бяха тъмни, косата — черна и му стоеше като защитна метална мрежа на шлем или шапка. За миг Поаро си помисли дали с този млад човек не се срещат като на някаква репетиция за тържествен парад. „Ако е така — помисли си, поглеждайки своите галоши, — то аз, уви, ще трябва да отида при гардеробиерката, за да се пременя с нещо по-подходящо.“ Той каза:
— Изглежда съм навлязъл в чуждо владение. Ако е така, дължа извинение. Не съм оттук. Пристигнах едва вчера.
— Не мисля, че можете да бъдете обвинен в нарушение. — Гласът беше много тих; звучеше учтиво, но някак си незаинтересовано, сякаш мислите на този човек бяха някъде доста надалеч. — Не бих казал, че е открито за посетители, но хора наистина минават оттук. Старият полковник Уестън и съпругата му нямат нищо против. Биха се възпротивили само ако се причинят някаква щети, но това е малко вероятно.
— Няма следи от вандалщина — каза Поаро, като се огледа. — Не се забелязват отпадъци. Доста необичайно, нали? И изглежда безлюдно — странно. Човек би си помислил, че тук е идеално местенце за влюбени.
— Влюбените не идват тук — обясни младият мъж. — Хората смятат, не знам защо, че това място носи нещастие.
— Да не би вие да сте архитектът? А може би греша?
— Казвам се Майкъл Гарфийлд — отговори младият мъж.
— Помислих си го — каза Поаро, а после махна с ръка: — Ваше дело е, нали?
— Да — отвърна Гарфийлд.
— Много е красиво. Усещането, че нещо красиво е създадено в една, откровено казано, скучна част от английския пейзаж, е винаги необикновено. Поздравявам ви — продължи. — Сигурно сте доволен от постигнатото.
— Питам се дали човек изобщо може някога да е доволен?