— О, да! Това е едно от любимите ми места за разходка. Когато съм тук, никой не знае къде съм. Сядам по клоните на дърветата и наблюдавам разни неща. Харесва ми да наблюдавам какво става.
— Какви неща?
— Най-вече птички и катерички. Птиците са много свадливи, нали? Съвсем не са като в поезията, където се казва „птичките сговорни са във своите гнезда“. В действителност не са, нали? Наблюдавам и катеричките.
— А хора?
— Понякога. Тук обаче не идват много.
— А защо?
— Предполагам, че се страхуват.
— Защо трябва да се страхуват?
— Защото тук е имало убийство. Имам предвид, преди да стане градина. Някога е било каменоломна и имало купчина чакъл или пясък и там именно са я намерили. В купчината. Мислите ли, че старата поговорка е вярна — роден си да те обесят или роден си да те удавят?
— В днешно време никой не се ражда, за да го бесят. В Англия вече не бесят хора.
— Но в други страни бесят. Бесят ги по улиците. Четох го във вестниците.
— Аха! Как мислиш, това добро ли е или е лошо?
Отговорът на Миранда не беше точно отговор на въпроса му, но Поаро разбра какво има предвид тя.
— Джойс бе удавена — каза момичето. — Мама не искаше да ми каже, но това ми се стори глупаво, не мислите ли? Имам предвид, че съм вече на дванайсет години.
— Бяхте ли приятелки с Джойс?
— Да. В известен смисъл тя ми беше чудесна приятелка. Понякога ми разказваше интересни неща. Все за слонове и махараджи. Ходила е в Индия. Как ми се иска и аз да бях ходила там. С Джойс си споделяхме всичките си тайни. Аз нямаше какво толкова да разказвам като мама. Мама е била в Гърция. Там са се запознали с леля Ариадни, но мама не ме взе.
— Кой ти каза за Джойс?
— Госпожа Перинг, нашата готвачка. Тя говореше с госпожа Миндън, която идва да чисти. Някой натиснал главата й в кофа с вода.
— Имаш ли някаква представа кой може да е бил този някой?
— Не. Изглежда, и те не знаят, но пък са доста глупави.
— А ти знаеш ли, Миранда?
— Аз не ходих. Болеше ме гърлото, имах и висока температура и мама не ме заведе на празненството. Но мисля, че мога да науча защо е била удавена. Затова ви попитах дали хората се раждат, за да бъдат удавени. Ще минем оттук, през плета. Внимавайте за дрехите си.
Поаро я последва. Влизането през плета откъм Куори Гардън не беше никакъв проблем за неговата водачка — дете, нежно като фея; все едно, че вървеше по шосе. Тя обаче беше внимателна към Поаро, като го предупреждаваше за бодливи храсти, отстранявайки по-опасните части от плета. Озоваха се в градината, близо до купчина тор и завиха покрай изоставен парник за краставици, до който имаше две големи кофи за смет. Оттам нататък спретнатата градинка отвеждаше до малък едноетажен дом. Миранда влезе през отворен френски прозорец и съобщи със скромната гордост на колекционер, който току-що се е сдобил с рядък екземпляр бръмбар:
— Всичко е наред — с мен е.
— Миранда, да не би да си го превела през плета? Трябваше да заобиколите и да влезете през страничната порта.
— Този е по-добър път — отвърна детето. — По-бърз и по-къс.
— И по-болезнен, не е ли така?
— Не помня — каза Ариадни Оливър — дали съм ви запознавала с моята приятелка госпожа Батлър.
— Разбира се. В пощата.
Въпросното запознаване бе станало на опашка пред гишето. Сега Поаро имаше възможност по-добре да огледа приятелката на госпожа Оливър. Предишното му впечатление беше за слаба жена с шал на главата и шлифер. Джудит Батлър беше жена на около трийсет и пет години и докато дъщеря й приличаше на фея или на горска нимфа, тя напомняше на воден дух. Би могла да бъде рейнска сирена. Дългата й руса коса падаше свободно на раменете; тя бе с нежни черти, продълговатото й лице имаше леко хлътнали страни, над които блестяха големи морскозелени очи с дълги мигли.
— Радвам се, че мога да ви благодаря лично, мосю Поаро — каза тя. — Беше много мило от ваша страна да се отзовете на поканата на Ариадни.
— Когато моята приятелка ме помоли да сторя нещо, независимо какво, аз съм длъжен да го направя — отвърна той.
— Глупости — рече Ариадни.
— Тя беше уверена, съвсем уверена, че ще можете да разкриете това зверско деяние. Миранда, мила, би ли отишла в кухнята? Бисквитите са на телената тавичка.
Миранда излезе. На вратата отправи разбираща усмивка към майка си, която съвсем красноречиво й казваше: „Отпращаш ме, но не за дълго.“