Конте, франт, чужденец, при това препоръчан му не от някой друг, а от инспектор Хенри Раглън, а така също и от полицейския началник Спенс, бивш служител от Скотланд Ярд.
— Полицейския началник Спенс, така ли? — попита Фулъртън. Той познаваше Спенс. Човек, който беше работил отлично навремето си, високо ценен от началството. В съзнанието му изплуваха далечни спомени. Един доста известен случай, в действителност много по-нашумял, отколкото обещаваше от самото начало, случай, който беше изглеждал ясен като бял ден. Разбира се! Сети се, че племенникът му Робърт, който бе младши адвокат, също се бе занимавал с този случай. Отначало следите сочеха към убиец психопат, който сякаш нямаше и желание да се защити, човекът като че ли искаше да бъде обесен (защото по онова време нещата стояха точно така). Никакви петнайсет години или доживотна присъда. Не. Получаваш най-тежката присъда. „Жалко наистина, че отмениха смъртната присъда — помисли си Фулъртън. — Младите нехранимайковци днес мислят, че не рискуват кой знае какво, когато преминават границата и отнемат живот. Мъртвият не може да те издаде.“
Спенс се занимаваше със случая. Тогава той беше скромен, млад и упорит човек, който още от самото начало твърдеше, че са задържали невинен човек. И наистина се оказа така, а този, който доказа, че са задържали невинен, беше някакъв чужденец-аматьор. Някакъв пенсиониран детектив от белгийската полиция. Тогава не беше млад. А сега сигурно вече беше пооглупял от старост. Обаче все пак той щеше да бъде внимателен. От него се очакваха сведения. Нямаше да сгреши, като даде сведения, още повече, че не знаеше нищо, което би могло да е от полза за този случай. Убийство на дете.
Господин Фулъртън подозираше поне трима души, които биха могли да извършат това престъпление. Всеки един от тримата нехранимайковци можеше да го е направил. Сигурно щяха да изкарат убиеца човек с умствено увреждане. Доклад от психиатър. Ето как вероятно щеше да завърши всичко. Но все пак да удавиш едно дете по време на празненство е доста различно от многобройните случаи, когато ученици не се връщат у дома, защото са се качили в чужда кола, макар да им се повтаря непрекъснато, че не трябва да го правят, за да ги открият по-късно в някой шубрак или яма за чакъл. Яма за чакъл ли? Кога беше това? Да, много, много отдавна.
Всичко това продължи около четири минути, след което господин Фулъртън прочисти гърлото си подобно на астматик и заговори:
— Мосю Еркюл Поаро, с какво мога да ви бъда полезен? Предполагам, че е нещо във връзка с онова момиче Джойс Рейнолдс. Ужасно нещо, наистина ужасно. Само че не виждам как мога да ви помогна. Знам много малко за случая.
— Но, доколкото ми е известно, вие се грижите за правните въпроси на семейство Дрейк, нали?
— О, да, да! Клетият Хюго Дрейк. Много симпатичен човек. Познавах го отдавна, още от времето, когато купиха „Апъл Трийз“ и се преместиха тук. Тъжна история — детски паралич — заразил се, когато били на почивка в чужбина. Иначе умът му си остана непокътнат. Тъжно е, когато се случи на човек, който е бил добър атлет, активен спортист и прочие. Да, тъжно е, когато знаеш, че оставаш инвалид за цял живот.
— Вие сте се занимавали и с юридическите дела на госпожа Луелин-Смит, нали?
— Лелята, да. Забележителна жена, наистина. Дойде да живее тук, след като здравето й се влоши, така че да бъде близо до племенника си и съпругата му. Купи на загуба Куори Хаус. Плати много над онова, което струваше в действителност, но парите не бяха проблем за нея. Тя беше много добре материално. Можеше да намери и по-хубава къща, но каменоломната я привличаше много. Намери художник-градинар за нея, чух, че бил голям специалист. Един от онези красиви, дългокоси младежи, но наистина беше кадърен. Добре се справи с тази градина в каменоломната. Прочу се с нея, писаха за това в списание „Дом и градина“ и къде ли не… Да, госпожа Луелин-Смит умееше да подбира хора. Не става въпрос само за млад красавец-протеже. Има застаряващи жени, които се побъркват на тази тема, но този младеж беше умен и беше ненадминат в професията си. Но аз като че ли се поувлякох малко. Госпожа Луелин-Смит почина почти преди две години.
— Доста внезапно.
Фулъртън остро изгледа Поаро:
— О, не, не бих казал. Имаше болно сърце и лекарите я съветваха да си почива, но тя беше жена, на която не можеше да се диктува. Не беше хипохондричка. — Той се покашля и каза: — Струва ми се обаче, че се отдалечаваме от въпроса, по който сте дошли да разговаряте с мен.