— Но не и паркът „Куори“. Той всъщност не е изчезнал.
— Така ли мислите? Скоро ще изчезне. Съвсем скоро, ако тук не остане никой. Природата винаги надделява. Паркът се нуждае се от любов, внимание, грижи и умение. Ако някое кметство го поеме — а това се случва много често в днешно време — тогава ще го „поддържат“. Може да засадят някой нов вид храсти, ще прокарат допълнителни пътеки, ще се поставят пейки на определено разстояние една от друга. Ще има и кошчета за отпадъци. О, те са така грижливи, толкова старателни, когато стане дума за опазване. Но това не може да се опази, защото е диво. Да поддържаш нещо диво е много по-трудно, отколкото да го опазиш.
— Мосю Поаро — гласът на Миранда долетя през поточето.
Поаро мина напред така, че да може да я чува.
— Значи тук си била. Дошла си да позираш за портрет, така ли?
Тя тръсна глава.
— Не съм дошла за това. Просто така се случи.
— Да — каза Майкъл Гарфийлд, — да, така се случи. Понякога на човек му провървява.
— Просто се разхождаше из любимата си градина?
— Търсех кладенеца — каза Миранда.
— Какъв кладенец?
— Някога в тази гора е имало кладенец на желанията.
— В една стара каменоломна? Не знаех, че в каменоломните има кладенци.
— Около каменоломната винаги е имало гора. Да, винаги е имало дървета тук. Майкъл знае къде е кладенецът, но не иска да ми каже.
— Ще ти бъде по-интересно — заяви Гарфийлд — да продължаваш да го търсиш. Особено когато изобщо не си сигурна дали наистина съществува.
— Старата госпожа Гудбоди знае всичко за него. — И добави: — Тя е вещица.
— Вярно — съгласи се Майкъл. — Тя е местната вещица, мосю Поаро. Няма град или село без собствена вещица. Те невинаги се наричат вещици, но всеки ги знае. Предсказват бъдещето или правят магия на бегониите ви, или изсушават божурите, или пък спират млякото у кравите на стопаните и вероятно дават също така и любовни лекове.
— Бил кладенец на желанията — изрече момичето. — Хората идвали тук и си пожелавали разни неща. Трябвало да го обиколят три пъти заднишком и понеже бил на хълмист склон, не им било много лесно. — Тя погледна към Майкъл Гарфийлд. — Един ден ще го намеря, дори и да не ми кажете. Бил тук някъде, но бил затрупан, каза госпожа Гудбоди. Още преди години. Затрупали го, защото бил опасен. Едно дете паднало вътре преди години — някоя си Кити. Може и други да са паднали там.
— Добре, продължавай да мислиш така — рече Майкъл Гарфийлд. — Това е хубава местна история, а при Литъл Белинг наистина има едно кладенче на желанията.
— Разбира се — каза Миранда. — Аз зная всичко за него. Не е нищо особено. Всички го знаят и е много смешно. Хората хвърлят монети в него, а вече не му е останала вода и не се чува дори плисък.
— Съжалявам.
— Ще ви кажа, като го намеря — рече тя.
— Не трябва винаги да се вярва на вещиците. Не мисля, че е падало някога дете в него. Смятам, че веднъж там паднала котка и се удавила.
— „Котето го няма, май че падна в яма“ — издекламира Миранда и стана. — Трябва да вървя. Мама ще ме чака.
Тя внимателно се отмести от камъка, усмихна се на двамата мъже и пое по една още по-непроходима пътечка, която минаваше от другата страна на водата.
— „Котето го няма“ — замислено повтори Поаро. — Човек вярва това, което му се иска да вярва, Майкъл Гарфийлд. Тя права ли е или не?
Младият мъж го погледна сериозно, после се усмихна.
— До голяма степен е права. Има кладенец и той наистина е затрупан. Предполагам, че е бил опасен. Не вярвам някога да е бил кладенец на желанията. Мисля, че това е част от измислиците на госпожа Гудбоди. Има дърво на желанията, или поне е имало някога. Едно буково дърво, на половината път нагоре по хълма, което, предполагам, хората са обикаляли три пъти заднишком и са си пожелавали разни неща.
— И какво стана с него? Не го ли обикалят повече?
— Не, струва ми се, че го удари гръм преди около шест години и го разцепи на две. Това явно е сложило край на тази хубава приказка.
— Разказали ли сте на Миранда това?
— Не. Реших, че е по-добре да я оставя с кладенеца й. Един овъглен бук няма да й се стори забавен, нали?
— Трябва да вървя — рече Поаро.
— Връщате се при своя приятел, полицая?