— Чака ви една дама — каза тя. — От доста време е тук. Казах й, че не зная къде сте или кога ще се върнете, но тя отвърна, че ще чака. — И добави: — Госпожа Дрейк. Доста е притеснена. Иначе винаги е много сдържана, но сега изглежда се е изплашила от нещо. Тя е в приемната. Да ви донеса ли чай?
— Не — отвърна Поаро. — По-добре недейте. Искам първо да я изслушам.
Той отвори вратата и влезе в приемната. Роуина Дрейк стоеше до прозореца, но не до прозореца, който гледаше към входа, което означаваше, че не го бе видяла да идва. Тя се обърна рязко при отварянето на вратата.
— Мосю Поаро! Най-после. Стори ми се много дълго.
— Съжалявам, мадам. Бях в Куори Уд, а също разговарях и с моята приятелка, госпожа Оливър. След това имах среща с две момчета. С Никлъс и Дезмънд.
— Никлъс и Дезмънд? Да, познавам ги. Чудя се… О! Човек мисли какво ли не.
— Изглеждате разтревожена — каза Поаро учтиво.
Подобно нещо не бе очаквал да види — Роуина Дрейк разтревожена, Роуина Дрейк да не е господарка на събитията, да не е взела нещата в свои ръце, налагайки решенията си на останалите.
— Чухте, нали? — запита тя. — О, може и да не сте.
— Какво да чуя?
— Нещо ужасно. Той е… той е мъртъв. Някой го е убил.
— Кой е мъртъв, мадам?
— Значи наистина не сте чули. И той е още дете и аз мислех… О, каква глупачка съм била. Трябваше да ви кажа. Трябваше да ви кажа, когато ме попитахте. Чувствам се ужасно — ужасно виновна, загдето мислех, че зная най-добре, загдето мислех… но аз наистина го направих за добро, мосю Поаро, наистина!
— Седнете мадам, седнете. Успокойте се и ми разкажете. Загинало е още едно дете, така ли?
— Брат й — изрече тя. — Леополд.
— Леополд Рейнолдс?
— Да. Намерили тялото му на една от полските пътеки. Вероятно се е връщал от училище и се е отклонил от пътя си, за да поиграе в близкия поток. Някой е натиснал главата му под водата.
— Същото, което сториха с Джойс?
— Да, да. Това е… това е някакъв луд. И не се знае кой е, това е най-ужасното. Човек няма и най-малка представа. А аз мислех, че зная, аз действително мислех — предполагам, че съм постъпила ужасно.
— Трябва да ми разкажете, мадам.
— Да, искам да ви разкажа. Затова и дойдох. Нали вие дойдохте при мен, след като сте разговаряли с Елизабет Уитъкър? След като тя ви е казала, че нещо ме е стреснало. Че съм видяла нещо в салона. В салона у дома. Аз отвърнах, че нищо не съм видяла и че нищо не ме е стреснало, защото, виждате ли, аз мислех…
— Какво видяхте?
— Трябваше още тогава да ви кажа. Видях вратата на библиотеката да се отваря съвсем внимателно и… и след това той излезе. Всъщност не излезе. Стоеше на входа, след това дръпна бързо вратата назад и отново се скри вътре.
— Кой беше това?
— Леополд. Леополд — детето, което убиха сега. Нали разбирате, аз мислех, че… о, каква грешка, каква ужасна грешка! Ако ви бях казала, вероятно щяхте да проумеете какво се крие зад всичко това.
— Вие сте го помислили? — попита детективът. — Помислили сте, че Леополд е убил сестра си? Това ли помислихте?
— Да, това помислих. Не тогава, разбира се, защото аз не знаех, че тя е мъртва. Но лицето му изглеждаше много особено. Той винаги е бил особено дете. В известен смисъл се боях малко от него, защото чувствах, че той не е… не е като другите. Беше много сръчен и умен, но въпреки това в него имаше нещо особено. И аз помислих: „Защо Леополд излиза оттам, вместо да е на «Огнения змей»?“ Казах си: „Какво е правил, че изглежда толкова особено?“ После това ми изскочи от ума, но предполагам, че ме е разтревожил начинът, по който той изглеждаше. Ето защо изпуснах вазата. Елизабет ми помогна да съберем парчетата и аз се върнах отново при „Огнения змей“, и повече не се сетих за това. Докато не намерихме Джойс. И тогава именно си помислих, че…
— Помислихте, че Леополд го е сторил?
— Да. Да, наистина така помислих. Помислих, че това обяснява начина, по който изгледаше той. Помислих, че зная. Аз винаги мисля… цял живот съм мислила, че знам прекалено много, че съм права за много неща. А всъщност може да съм грешала много, защото, нали разбирате — това, че той е убит, означава вече нещо съвсем различно. Сигурно е влязъл там и я е намерил мъртва. Това е било ужасен удар за него и се е изплашил. И затова е искал да излезе от стаята, без никой да го види. Предполагам, че след като е погледнал нагоре и ме е видял, се е върнал в стаята, затворил е вратата и е изчакал, докато салонът се изпразни. Не защото той я е убил. Не. Дължало се е на шока от това, което е видял.